Дан Браун - Ад

— Добре. Това потвърждава, че амнезията ти е изцяло ретроградна и мозъчните ти функции не са увредени. Спомняш ли си нещо ново от последните няколко дни?

— За съжаление не. Обаче докато те нямаше, пак имах видения.

И ѝ разказа за забулената жена, купищата трупове и гърчещите се полузаровени крака с буквата R. Накрая описа странната маска с клюна в небето.

— „Аз съм смъртта“ — загрижено повтори Сиена.

— Това бяха думите ѝ, да.

— Ясно… Звучи по-въздействащо от „Аз съм Вишну, разрушителят на световете“.

Цитираше Робърт Опенхаймер по време на изпитанието на първата атомна бомба.

— А тази маска с… клюн и зелени очи? — попита тя. — Имаш ли представа защо умът ти е извикал този образ?

— Абсолютно никаква. Но такива маски са били широко разпространени през Средновековието. — Лангдън замълча за миг.

— Наричат ги „маски на чумни лечители“.

Сиена като че ли се стресна.

— Маски на чумни лечители ли?

Той накратко ѝ разказа, че в неговия свят на символите уникалният силует на дългоклюната маска е почти равносилен на Черната смърт — пагубната чума, покосила Европа през XIV век и унищожила една трета от населението на някои райони. Че определението „черна“ обикновено се свързва с потъмняването на плътта на жертвите в резултат на гангрена и подкожни кръвоизливи, но всъщност описва дълбокия ужас, обзел хората по време на епидемията.

— Такива дългоклюни маски носели средновековните лечители, за да държат заразата далече от ноздрите си, докато се грижат за болните — поясни Лангдън. — Днес могат да се видят само на карнавала във Венеция — зловещо напомняне за един мрачен период от италианската история.

— И си сигурен, че маската от твоето видение е такава, така ли? — с леко треперещ глас попита тя. — Маска на средновековен чумен лечител?

Робърт кимна. „Дългоклюната маска се познава веднага“.

Сиена сбърчи чело и Лангдън усети, че се чуди как да му съобщи някаква лоша новина.

— И жената ти е повтаряла думите „търси и ще намериш“, така ли?

— Да, точно като преди. Само че нямам представа какво да търся.

— Струва ми се, че мога да ти кажа — въздъхна тя. — Нещо повече… Струва ми се, че вече си го намерил.

Лангдън я зяпна.

— Какво искаш да кажеш?!

— Робърт, когато снощи дойде в болницата, ти носеше в джоба на сакото си нещо необичайно. Спомняш ли си какво?

Той поклати глава.

— Носеше нещо… обезпокоително. Открих го случайно. — Сиена посочи окървавеното му сако, което лежеше на масата. — Още е в джоба ти, ако искаш да го видиш.

Лангдън неуверено се вторачи в сакото си. „Това поне обяснява защо Сиена се върна за сакото ми“. Той го вдигна и претърси всички джобове един по един. Нищо. Провери пак. Накрая се обърна към нея и сви рамене.

— Няма нищо.

— Ами в тайния джоб?

— Моля? В сакото ми няма таен джоб.

— Така ли? — Тя го погледна озадачено. — Значи това сако е… чуждо?

В ума на Робърт отново се спусна мъгла.

— Не, моето е.

— Сигурен ли си?

„Абсолютно — помисли си той. — Даже ми е любимото“.

Обърна го и ѝ показа етикета, носещ любимия му символ от света на модата, изображение на владетелско кълбо с малтийски кръст отгоре, украсено с тринайсет скъпоценни камъка — емблемата на шотландския туид.

— Виж тук. — И посочи ръчно избродираните върху етикета инициали Р. Л. Винаги си избираше ръчно шити сака и плащаше допълнително, за да добавят инициалите му на етикета. Нямаше намерение да остане онеправдан при неволна размяна в трапезариите и аудиториите на университетския кампус, където постоянно се събличаха и обличаха стотици сака от туид.

— Вярвам ти — отвърна Сиена и взе сакото от ръцете му. — А сега ти виж.

И изпъна подплатата в горната част на гърба, в която дискретно беше скрит голям, грижливо ушит джоб.

„Какво е това, по дяволите?!“

Лангдън бе убеден, че никога не го е виждал.

— По-рано го нямаше! — заяви той.

— Тогава предполагам, че ти е непознато и… това тук. — Сиена бръкна в джоба, извади лъскав метален предмет и му го подаде внимателно.

Робърт озадачено се втренчи в него.

— Знаеш ли какво е това? — попита Сиена.

— Не… Не съм виждал такова нещо.

— Е, аз обаче, за съжаление, знам какво е. И съм убедена, че тъкмо това е причината някой да се опитва да те убие.

Главният фасилитатор Ноултън крачеше назад-напред в личната си каюта на борда на „Mendacium“ и докато размишляваше за видеозаписа, който трябваше да разпространи по света на сутринта, го обземаше все по-силно безпокойство.