Дан Браун - Ад

Обърна се към вратата и извика:

— Сиена!

Тишина. Лекарката явно продължаваше да му търси дрехи в апартамента на съседа.

Тя щеше да прояви разбиране, несъмнено. Лангдън отвори лаптопа и го включи.

Появи се десктопът — обичайното синьо небе с облачета на Уиндоус. Професорът отвори италианската версия на Гугъл и въведе името си.

„Ако можеха да ме видят сега студентите ми!“ — помисли си, докато започваше търсенето. Често ги предупреждаваше да не се гуглират — странно ново забавление, което отразяваше манията по известността, очевидно обзела американската младеж.

Отвори се страница с резултатите от търсенето — стотици попадения, свързани с него, книгите и лекциите му. „Не е това“.

Ограничи възможностите, като натисна бутона за новини.

Появи се нова страница: „Новини за Робърт Лангдън“.

„Робърт Лангдън ще раздава автографи…“

„Робърт Лангдън ще поздрави абсолвенти…“

„Робърт Лангдън публикува учебник по история на символите за…“

Въпреки дългия списък нямаше новини от последните дни — абсолютно нищо, което да обяснява настоящото му премеждие. „Какво се е случило снощи?“ Лангдън продължи да търси и влезе в уебсайта на „Флорънтайн“, вестник, издаван на английски във Флоренция. Прегледа заглавията, разделите с последните новини, полицейската хроника. Имаше репортажи за пожар в апартамент, скандал с финансови злоупотреби на правителството и всевъзможни дребни престъпления.

„Съвсем нищо ли?!“

Прочете кратък материал за общинар, който починал предишната вечер от инфаркт на площада пред катедралата. Името му не се съобщаваше, но нямало съмнения за нещо незаконно.

Накрая, след като не знаеше какво повече да направи, Лангдън влезе в университетския си имейл и си провери пощата, за Да види дали няма да намери някакъв отговор там. Откри само обичайния поток съобщения от колеги, студенти и приятели, повечето относно срещи през идната седмица.

„Като че ли никой не подозира, че ме няма“.

Обзет от все по-силна неувереност, той изключи компютъра и затвори капака. Тъкмо се канеше да се отдалечи от бюрото на Сиена, когато нещо привлече вниманието му. В единия ъгъл, върху купчина стари медицински списания и статии, лежеше полароидна снимка на Сиена Брукс и нейния брадат италиански колега. Двамата се смееха в болничен коридор.

„Доктор Маркони“ — помисли си Лангдън и изпълнен с угризение, вдигна снимката и я разгледа.

Докато я оставяше на мястото ѝ, с изненада забеляза пожълтяла брошура — оръфана театрална програма от лондонския „Глобус“. Според корицата тя представяше постановка на Шекспировия „Сън в лятна нощ“… играна преди близо двайсет и пет години.

В горния ѝ край с флумастер бяха написани няколко думи: „Миличка, никога не забравяй, че си истинско чудо“.

Робърт взе програмата и отвътре изпаднаха няколко изрезки от вестници. Той понечи да ги върне обратно и разтвори брошурата на изтърканата страница, на която бяха изрезките — и замръзна.

Оттам го гледаше снимка на дете, което играеше ролята на пакостливия Шекспиров дух Пък. Момиченцето с познатата руса опашка не можеше да е на повече от пет години.

Текстът под снимката гласеше: „Роди се нова звезда“.

Биографичните данни представяха дете с феноменален актьорски талант — Сиена Брукс, която имала невероятен коефициент за интелигентност и само за една нощ запомнила всички реплики на героите, дори на първите репетиции често подсказвала на другите артисти. Сред любимите занимания на петгодишната актриса били цигулка, шахмат, биология и химия. Дете на заможно семейство от лондонското предградие Блекхийт, тя вече била прочута в научните среди — на четиригодишна възраст победила известен гросмайстор и четяла на три езика.

„Господи — помисли си Лангдън. — Сиена. Това обяснява някои неща“.

Спомни си един от най-известните харвардски възпитаници, вундеркинда Сол Крипке, който на шестгодишна възраст сам научил иврит и на дванайсет прочел всички съчинения на Декарт. Наскоро беше научил за друг млад феномен, Моше Кай Кавалин, който на единайсет завършил университет с отличие и спечелил национален шампионат по бойни изкуства, а на четиринайсет издал книга със заглавие „Можем да го постигнем“.

Взе друга изрезка, репортаж със снимка на седемгодишната Сиена: „ГЕНИАЛНО ДЕТЕ ИМА КОЕФИЦИЕНТ НА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ 208“.

Нямаше представа, че изобщо може да съществува толкова висок коефициент на интелигентност. Според статията Сиена Брукс била виртуозна цигуларка, можела да усвои нов език за един месец и сама изучавала анатомия и физиология.