Дан Браун - Ад

Сиена го изгледа изумено, явно озадачена, че може да се вълнува от нещо толкова банално.

— Не си спомням да си бил с часовник. А сега се измий. Ще се върна след няколко минути и ще обсъдим от кого да поискаме помощ. — Обърна се, но спря на прага и го погледна в огледалото. — И докато ме няма, сериозно си помисли защо някой иска да те убие. Предполагам, че това ще е първият въпрос, който ще ти зададат властите.

— Къде отиваш?

— Не можеш да разговаряш с полицията почти гол. Отивам да ти потърся дрехи. Съседът ми е горе-долу колкото тебе на ръст. В момента отсъства и аз храня котката му. Длъжник ми е.

И с тези думи го остави сам.

Робърт Лангдън отново се обърна към малкото огледало над мивката и едва позна мъжа, който го гледаше оттам. „Някой иска да ме убие“. В главата му се разнесе записът на собствения му обезумял глас:

„Варвари… варвари…“

Потърси нещо в паметта си… каквото и да е. Видя само пустота. Знаеше единствено, че е във Флоренция и е получил огнестрелна рана в главата.

Докато се взираше в собствените си уморени очи, Лангдън разсеяно се зачуди дали няма да се събуди в креслото си вкъщи с празна чаша от мартини и „Мъртви души“ в ръце, само за да си напомни, че никога не бива да смесва „Бомбей Сафайър“ и Гогол.

7.

Лангдън смъкна окървавената болнична нощница и уви около кръста си пешкир. Наплиска лицето си с вода и предпазливо докосна шевовете на тила си. Кожата изглеждаше възпалена, но когато приглади сплъстената си коса върху мястото, раната напълно се скри. Кофеиновите таблетки вече действаха и той усещаше, че мъглата най-после започва да се разсейва.

„Мисли, Робърт! Опитай се да си спомниш“.

В малката баня без прозорци изведнъж го обзе клаустрофобия. Той излезе и инстинктивно се насочи към снопа светлина, проникващ през открехнатата врата оттатък коридора.

Стаята приличаше на импровизиран кабинет — евтино бюро, стар въртящ се стол, пръснати по пода книги и, слава богу… прозорец.

Лангдън тръгна към светлината.

Изгряващото тосканско слънце тъкмо започваше да целува най-високите кули на събуждащия се град — камбанарията, Бадия, Баргело. Той притисна челото си към хладното стъкло. Мартенският въздух беше свеж и студен и усилваше целия спектър на слънчевата светлина, която вече окъпваше хълмовете.

„Рисуваща светлина“ — така я наричаха.

В сърцето на този пейзаж се извисяваше грамаден купол с червени плочи, върху който като фар сияеше позлатено медно кълбо.

Il Duomo. Катедралата. Проектираният от Брунелески огромен купол на базиликата бе връх в архитектурната история и днес, след повече от петстотин години, високата почти сто и петнайсет метра сграда още си стоеше на мястото, неподвижен великан на Пиаца дел Дуомо.

„Защо съм във Флоренция?“

За Лангдън, отдавнашен поклонник на италианското изкуство, Флоренция се беше превърнала в едно от най-любимите му места в цяла Европа. По улиците на този град като малък бе играл Микеланджело, във флорентинските ателиета бяха пламнали искрите на италианския Ренесанс. Това беше Флоренция, чиито галерии примамваха милиони пътешественици, за да се възхитят на „Раждането на Венера“ на Ботичели, Леонардовото „Благовещение“ и голямата гордост и радост на града — Il Davide.

Когато за пръв път го видя като тийнейджър, Робърт бе направо хипнотизиран… Влезе в Accademia delle Belle Arti, Академията за изящни изкуства… Вървеше бавно през мрачната фаланга на Микеланджеловите Prigioni, робите… и после нещо неумолимо привлече погледа му нагоре към петметровия шедьовър. Самата големина и подчертаната мускулатура на Давид сепваха всички, които го виждаха за пръв път, ала Лангдън беше запленен от гениалността на неговата поза. Микеланджело използваше класическата традиция на contrapposto, контрапозицията, за да създаде илюзията, че Давид се е отпуснал надясно и левият му крак не носи почти никаква тежест, докато всъщност носеше тонове мрамор.

Навремето тъкмо „Давид“ го накара да оцени силата на въздействието на великата скулптура.

Зачуди се дали е отишъл да види шедьовъра сега, но си спомняше само свестяването си в болницата и убийството на невинния лекар пред очите му. „Варвари… варвари…“

От угризение почти му се пригади. „Какво съм направил?“

С периферното си зрение зърна лаптопа на бюрото. Случилото се с него, изведнъж осъзна той, можеше да е отразено в новините.

„Ако вляза в интернет, може да открия отговорите на някои от въпросите“.