Дан Браун - Ад

— Не особено приятна картина — успя да отвърне Лангдън.

— Знам, но докато не се излекувате, спомените ви ще останат мъгляви и хаотични — смесица от минало, настояще и въображение. Същото се случва в сънищата.

Асансьорът спря и доктор Брукс отвори сгъваемата врата. Тръгнаха по тъмен тесен коридор и подминаха прозорец, през който вече се мержелееха сумрачните силуети на флорентинските покриви. Когато стигнаха до дъното на коридора, тя клекна, извади ключ изпод саксията на жадно наглед растение и отключи вратата.

Миризмата в апартаментчето предполагаше постоянна борба между свещи с аромат на ванилия и стари килими. Мебелите и произведенията на изкуството бяха оскъдни, меко казано — сякаш собственичката ги е купувала от улична разпродажба. Доктор Брукс включи един термостат и радиаторите заработиха.

Доктор Брукс остана за миг неподвижна и затвори очи; дишаше дълбоко, сякаш събираше мислите си. После се обърна и помогна на Лангдън да стигне до скромната кухничка с пластмасова маса и два паянтови стола.

Робърт се насочи към столовете с надеждата да седне, но лекарката го хвана за лакътя с една ръка и с другата отвори някакъв шкаф. Вътре нямаше почти нищо — бисквити, няколко кутии паста, кутия кола и шишенце кофеинови таблетки.

Тя взе шишенцето и изсипа шест хапчета в шепата му.

— Кофеин. Използвам го, когато имам нощни смени като днес.

Лангдън ги лапна и се озърна за вода.

— Сдъвчете ги — посъветва го доктор Брукс. — Така ще се усвоят по-бързо в организма и ще притъпят ефекта на успокоителните.

Той задъвка таблетките и веднага потрепери. Бяха горчиви — явно бяха предназначени да се гълтат цели. Лекарката отвори хладилника и му подаде преполовена бутилка „Сан Пелегрино“. Робърт с благодарност отпи голяма глътка.

Младата жена хвана дясната му ръка, свали импровизирания бинт, за какъвто беше използвала сакото му, и го остави на масата. После внимателно огледа раната. Докато тя държеше голата му ръка, Лангдън усети, че дългите ѝ тънки пръсти треперят.

— Ще се оправите — каза доктор Брукс.

Професорът се надяваше, че и тя ще се оправи. Все още не можеше да проумее случилото се.

— Трябва да се обадим на някого, доктор Брукс. В консулството… или в полицията.

Тя кимна и каза:

— И престанете да ме наричате „доктор Брукс“ — казвам се Сиена.

Лангдън кимна.

— Благодаря. Аз съм Робърт. — Връзката, възникнала между двамата с бягството им от смъртна опасност, явно предполагаше да си говорят на „ти“. — Каза, че си англичанка, нали?

— Там съм родена, да.

— Не усещам да имаш акцент.

— Защото положих много усилия да се избавя от него.

Лангдън понечи да попита защо, но Сиена му даде знак да я последва и го поведе по тесен коридор към малка мрачна баня. В огледалото над мивката той видя отражението си за пръв път, след като го беше зърнал в прозореца в болничната стая.

„Не изглеждам добре“. Гъстата му тъмна коса висеше на сплъстени кичури, очите му бяха кръвясали и подути. За вида му не допринасяше и наболото по брадичката му стърнище.

Сиена завъртя крана и пъхна ръката му под ледената вода. Въпреки че го заболя ужасно, Лангдън само потрепери и не се отдръпна.

Лекарката взе чиста кърпа и я напръска с течен антибактериален сапун.

— По-добре се извърни.

— Нищо ми няма. Не ме е страх от…

Тя започна силно да търка раната и по ръката му се стрелна нажежена до бяло болка. Робърт стисна зъби, за да не изкрещи.

— За да не се инфектира. — Младата жена усили натиска още повече. — Пък и ако ще се обаждаш на властите, трябва да си по-буден, отколкото си в момента. Нищо не стимулира освобождаването на адреналин така, както болката.

Лангдън изтърпя, както му се стори, цели десет секунди търкане, после рязко дръпна ръката си. „Стига!“ Да, сега се чувстваше по-силен и буден — болката в ръката му беше прогонила главоболието окончателно.

— Добре. — Тя спря водата, избърса ръката му с чиста кърпа и след това я бинтова, но докато го правеше, вниманието на Робърт бе привлечено от нещо, което току-що бе забелязал — и което силно го разтревожи.

От близо четирийсет години Лангдън носеше часовник с Мики Маус, специална колекционерска серия, подарък от родителите му. Ухиленото лице и тиктакащите ръце на анимационния герой ежедневно му напомняха да се усмихва по-често и да не приема живота толкова сериозно.

— Къде ми е… часовникът?! — попита той. — Няма го! — Без него изведнъж се почувства някак непълен. — С него ли бях, когато се появих в болницата?