net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Може ли да я сгъна.

— Мисля, че това няма значение.

— Добре — съгласи се момчето след кратък размисъл. Сгъна снимката и я пъхна в джоба си. Благодаря ти.

За пръв път от пет години Тиболт се отделя от снимката — оставял я бе само колкото да отиде до мивката или до душа — и веднага се почувства объркан и изгубен. Не беше очаквал да усети липсата ѝ. Докато гледаше как Бен минава под моста до другия бряг на потока, усещането се засили. А когато хлапето му махна от отсреща и заслиза по стъпалата, заковани за ствола на дървото, Тиболт неохотно стъпи на платформата и тръгна по моста възможно най-бързо.

Почувства се незащитен, докато прекосяваше моста стъпка по стъпка, и се постара да не обръща внимание на опасението, че мостът ще се продъни над потока, и на факта, че снимката вече не е у него. Пое си дъх с огромно облекчение, когато стигна до дъба на отсрещния бряг. Но когато се спусна долу, изпита мъчителното усещане, че онова, заради което беше дошъл тук, изобщо не е краят, а само началото.

Двайсет и шеста глава

Бет

В сряда на обяд Бет се взираше навън през прозореца на класната стая. Не беше виждала такова чудо — ураганите и североизточните ветрове бяха нищо в сравнение с поредицата бури, връхлетели напоследък окръг Хамптън и всички останали от Роли до крайбрежието. Проблемът беше, че за разлика от тропическите бури тези не отминаваха бързо към океана. Вихреха се с гръмотевици ден след ден и почти всички реки в източната част на щата бяха придошли. Малките градчета по поречието на Памлико, Нюс и Кейп Фиър вече бяха във вода, а и Хамптън го очакваше същото. Ако валеше още ден-два, централната част на града щеше да стане достъпна само с канута.

Вече беше решено училищата да затворят до края на седмицата, понеже училищните автобуси не можеха да покриват маршрутите си и едва половината учители успяваха да идват на работа. Разбира се, Бен беше въодушевен пред вероятността да си остане у дома и да цамбурка из локвите със Зевс, но Бет не се радваше толкова. Вестниците и местните новини съобщаваха, че нивото на река Саут вече е достигнало опасни равнища и че положението ще се влошава допълнително от притоците. Двете рекички край кучкарника, обикновено на около четиристотин метра разстояние, вече се виждаха от прозорците на къщата и Логан не пускаше там дори Зевс заради отломките, които влачеше течението.

На децата им беше неприятно да стоят затворени вътре и това бе една от причините Бет да остане в класната стая. Следобед трябваше да се върнат по стаите, където да рисуват или да четат кротичко, вместо да играят футбол или баскетбол и да се гонят на открито. Хлапетата трябваше да изразходват някак енергията си и Бет прекрасно го знаеше. Години наред тя молеше в такива дни просто да прибират масите от кафенето и да оставят децата да поиграят двайсетина минути, за да може следобед отново да се съсредоточат над заниманията си. Никакъв шанс, така ѝ отговаряха, поради законови, здравни, пожарни, хигиенни, охранителни и всякакви други съображения. Когато Бет питаше какво означава това, ѝ поднасяха пространно обяснение, но според нея беше същото като с пържените картофки: не бива да допускаме децата да се тъпчат с пържени картофки; ако го правят, родителите ще съдят училището.

«Добре дошли в света на адвокатите» — помисли си тя. В крайна сметка на адвокатите не им се налагаше да преподават на деца, които цял ден са били затворени в класната стая без междучасие на открито.

Обикновено Бет отиваше в учителската стая, за да обядва, но понеже нямаше достатъчно време да подготви класната стая за предстоящите дейности, тя реши да остане и да се подготви. Тъкмо подреждаше къта за игра специално за такива случаи, когато долови движение на прага. Обърна се, но не разбра веднага кой е. Униформата му беше мокра. В ръцете си държеше кафеникава папка.

— Здрасти, Бет — поздрави я той тихо. — Имаш ли минутка?

— Какво има, Кийт? — изправи се тя.

— Идвам да се извиня. — Той сключи ръце пред тялото си — същинско олицетворение на разкаянието. — Знам, че нямаш много време, но исках да поговорим, когато си сама. Реших да проверя дали си тук, обаче ако моментът не е подходящ, може да се уговорим за друг път, когато ти е удобно.

— Имам пет минути — погледна тя към часовника.

Кийт влезе в класната стая и понечи да затвори вратата. По средата спря и потърси с поглед одобрението ѝ. Тя кимна с единственото желание да приключат по-бързо. Той тръгна към нея и спря на почтено разстояние.