net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Хайде идвай, какво чакаш?

Тиболт вдигна ръка, за да заслони лицето си от дъжда, внезапно обзет от ужас.

— Не съм сигурен, че идеята е добра…

— Пъзльо! — подразни го Бен и хукна по моста, който се залюля силно.

— Чакай! — извика Тиболт, но напразно. Момчето вече беше стигнало междинната площадка.

Тиболт се покатери по стълбата и предпазливо стъпи на въжения мост. Мокрите дъски се огънаха под тежестта му. Щом го видя да идва, Бен хукна по втората част на моста към къщичката. Дъхът на Тиболт секна, когато Бен скочи на платформата. Тя се огъна под краката му, но го задържа. Момчето се обърна с широка усмивка.

— Върни се! — провикна се Тиболт. — Мостът няма да ме издържи.

— Ще те издържи. Дядо ми го е правил.

— Моля те, Бен.

— Пъзльо! — подразни го отново момчето.

Очевидно за него това беше просто игра. Тиболт огледа моста отново и реши, че ако се придвижва бавно, ще бъде в безопасност. Бен беше притичал и беше причинил голямо усукване и натиск. Дали мостът щеше да издържи Тиболт?

Още с първата му крачка старите подгизнали греди провиснаха. Със сигурност бяха изгнили.

Мисълта му светкавично се насочи към снимката в джоба му. Течението се носеше шеметно и вихрено под краката му, същински въртоп.

Нямаше време за губене. Тръгна бавно и стигна междинната площадка, после пое по втория отрязък на въжения мост над потока. Паянтовата платформа надали щеше да издържи тежестта и на двамата. Снимката сякаш прогаряше джоба му.

— Влез вътре — провикна се Тиболт, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма нужда да чакаш старче като мен на дъжда.

За щастие Бен се изкиска и влезе в къщичката. Тиболт въздъхна с облекчение, когато се добра до разклатената платформа. Направи широка крачка, за да не стъпва на платформата, и се стовари тромаво право в къщичката.

— Тук си пазя картите с покемоните — осведоми го Бен и му посочи металните кутии в ъгъла, без да обръща внимание на начина, по който бе връхлетял Тиболт. — Имам Чаризард и Мюту.

Тиболт изтри дъжда от лицето си, докато се съвземаше и се настаняваше на пода.

— Страхотно е.

От дъждобрана му се стече вода и се образуваха локвички. Логан огледа тясното помещение. В ъглите бяха натрупани играчки, а изрязаният прозорец излагаше голяма част от вътрешността на действието на стихиите, затова грапавите дъски бяха мокри. Единствената мебел беше един пуф в ъгъла.

— Това е моето скривалище — настани се Бен върху пуфа.

— Така ли?

— Идвам тук, когато се ядосам. Например, когато децата в училище са се държали гадно.

Тиболт се облегна на стената и изтръска ръкавите си.

— Какво правят?

— Разни неща, нали знаеш? — сви рамене момчето. — Подиграват ми се как играя баскетбол или ритам топка… и заради очилата.

— Сигурно не ти е леко.

— Не им обръщам внимание.

Бен явно не забеляза очевидното противоречие, а Тиболт продължи:

— Какво ти харесва най-много тук?

— Тишината — отговори Бен. — Когато съм тук, никой не ми задава въпроси и не ме кара да правя нищо. Седя си и размишлявам.

Мъжът кимна:

— Разбирам. — През прозореца забеляза, че вятърът се засилва и дъждът пада косо. Бурята се усилваше. — За какво си мислиш? — попита той.

— Как ще порасна… — Бен помълча, после каза: — Иска ми се да бях по-едър.

— Защо?

— Един съученик винаги се заяжда с мен. Лош е. Вчера ме събори на пода в кафенето.

Силен порив на вятъра заклати къщичката. Снимката отново сякаш прогори джоба му и Тиболт разсеяно пъхна ръка при нея. Не разбираше какво го тласна, но преди да осъзнае какво прави, извади снимката.

Навън вятърът продължаваше да вие и клоните се удряха в къщичката. Изведнъж в съзнанието му изникна картината как платформата на къщичката рухва и Бен пада в бушуващата вода долу.

— Искам да ти дам нещо — каза Тиболт някак несъзнателно. — Мисля, че това ще реши проблема ти.

— Какво е?

Той преглътна и отговори:

— Снимка на майка ти.

Бен взе снимката и я погледна с любопитство.

— Какво да правя с нея?

Тиболт се приведе напред и потупа с пръст по ъгълчето на снимката:

— Просто я носи със себе си. Моят приятел Виктор смяташе, че снимката е талисман и че ме е опазил жив в Ирак.

— Наистина ли?

Това беше въпросът, нали? Тиболт се замисли и кимна:

— Повярвай ми.

— Супер!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Тиболт.

— Каква?

— Обещай това да си остане между нас и че винаги ще носиш снимката със себе си.

Бен се замисли и попита: