net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Докато караше по алеята, тя огледа мократа поляна за Логан.

Отпред, в ниската влажна мъгла различи светлините на дома. Зачуди се дали да не отиде да поговори с баба си, копнееше нейната ясна мисъл и здрав разум да изяснят всичко. Но когато забеляза, че в канцеларията свети и че вратата е открехната и подпряна, нещо я стисна за гърлото. Зави натам, като си повтаряше, че снимката не е у Логан, че всичко е огромна грешка. Колата заподскача по калните локви в проливния дъжд, с който чистачките не можеха да се справят. На верандата пред канцеларията с вирната глава лежеше Зевс.

Бет спря отпред и притича до верандата, а дъждовните капки жилеха лицето ѝ. Кучето се приближи и потри нос в ръката ѝ. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, където очакваше да завари Логан зад бюрото.

Но го нямаше. Вратата между канцеларията и кучкарника беше отворена. Елизабет се помъчи да се овладее и зачака насред канцеларията, докато в тъмния коридор се движеха някакви сенки. Искаше Логан да се появи на светло.

— Здравей, Елизабет — поздрави я той. — Не те очаквах толкова… — Млъкна. — Какво се е случило?

Тя го гледаше и усещаше, че чувствата ѝ ще изригнат всеки момент. Изведнъж устата ѝ пресъхна и тя не знаеше как да започне и какво да каже. Логан мълчеше, усетил взривоопасното ѝ състояние.

Тя затвори очи, готова всеки момент да заплаче, после предпазливо си пое дъх.

— Защо дойде в Хамптън? — попита най-накрая. — И този път искам да ми кажеш истината.

Той не помръдна.

— Казах ти истината — отговори.

— Цялата ли?

Той се поколеба за част от секундата, преди да отговори.

— Никога не съм те лъгал — отвърна тихо.

— Не те попитах това! — сряза го тя. — Попитах дали криеш нещо!

Той я изгледа изпитателно:

— Защо е всичко това?

— Няма значение! — Този път самата тя долови гнева в гласа си. — Искам само да знам защо дойде в Хамптън!

— Казах ти…

— Имаш ли моя снимка?

Логан не отговори.

— Отговори на въпроса ми! — Пристъпи към него и изрече думите ядно и отчетливо: — Имаш ли моя снимка?

Не беше сигурна каква реакция очакваше от него, но той само въздъхна тихо, без да трепне.

— Да.

— Снимката, която бях дала на Дрейк ли?

— Да — повтори той.

След този отговор целият ѝ свят започна да се руши сякаш с ефекта на доминото. Изведнъж всичко доби смисъл — как я гледаше той при първата им среща, причината да се съгласи да работи за толкова ниска надница, старанието му да се сближи с баба ѝ и с Бен, всичките онези приказки за съдбата…

Снимката беше у него. Беше дошъл в Хамптън, за да я намери. Беше я проследил като дивеч. Бет усети, че започва да се задъхва:

— О, боже!

— Не е каквото си мислиш…

Той протегна ръка към нея и тя разсеяно наблюдава как се приближава, преди да осъзнае какво се случва. Сепнато се дръпна, отчаяно се отдалечи от него. Всичко се оказа лъжа…

— Не ме докосвай!

— Елизабет…

— Казвам се Бет!

Тя изгледа Логан, все едно е непознат, и той свали ръката си. Заговори ѝ почти шепнешком:

— Мога да ти обясня…

— Какво да ми обясниш? — попита тя настойчиво. — Че си откраднал снимката от брат ми? Че идваш пеша от другия край на страната, за да ме намериш? Че си се влюбил в една снимка?

— Не беше така — поклати глава той.

Тя не го слушаше. Взираше се в него и се питаше дали изобщо нещо от думите му е било истина.

— Ти си ме преследвал… — изрече тя по-скоро на себе си. — Ти ме излъга. Използвал си ме.

— Не разбираш…

— Какво има да разбирам?

— Не съм откраднал снимката — каза той със спокоен и равен тон. — Намерих я в Кувейт и я сложих на таблото за съобщения, където смятах, че някой ще си я познае. Само че никой не я взе.

— И ти… си я прибра? — поклати невярващо глава тя. — Защо? Защото си имал някаква извратена представа за мен?

— Не — възрази той и за пръв път повиши тон. Това я сепна и забави мислите ѝ, но само за секунда. — Дойдох тук, защото ти го дължах.

— Как така си ми го дължал? — примигна тя. — Какво означава това?

— Тази снимка… ме спаси.

Бет го чу съвсем ясно, но не схвана думите му. Очакваше още обяснения и в последвалото мълчание чутото ѝ се стори… смразяващо. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха и тя отстъпи назад.

— Кой си ти? — изсъска тя. — Какво искаш от мен?

— Нищо не искам. И знаеш кой съм.

— Не, не знам! Нищо не знам за теб!

— Позволи ми да ти обясня…

— Обясни ми тогава защо, ако всичко това е толкова чисто и невинно, не ми каза за снимката веднага след като пристигна? — кресна тя и гласът ѝ отекна в стаята. Представяше си Дрейк и всякакви подробности от вечерта, когато беше направена снимката. Тя размаха пръст към него: — Защо не каза: «Намерих я в Ирак и реших, че сигурно си я искаш»? Защо не ми го каза, когато ти разказвах за Дрейк?