net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Трябваше да ѝ каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба ѝ така или иначе щеше да го наеме.

Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да ѝ обясни, да ѝ разкаже всичко от самото начало.

Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.

Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.

Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.

Трийсета глава

Бет

Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба ѝ надникна вътре.

— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.

— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.

— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.

Бет кимна.

— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?

— Не, няма нищо такова.

— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.

— Не съм сигурна, че това може.

Баба ѝ се загледа през прозореца и въздъхна тежко.

— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.

Младата жена я изгледа с раздразнение:

— Благодаря ти за разбирането.

— Котенца и кленове — махна с ръка баба ѝ.

Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:

— Какво означава това?

— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.

— Не разбираш…

— Опитай да ми обясниш.

Бет вдигна поглед.

— Той ме е преследвал, бабо. Пет години! А после е прекосил пеша почти цялата страна, за да ме намери. Той е обсебен от мен.

Странно защо баба ѝ мълчеше.

— Защо не започнеш отначало? — предложи тя и седна на леглото на внучката си.

Бет не беше сигурна, че ѝ се говори за това, но прецени, че би било най-добре всичко да приключи. Разказа за посещението на Кийт в класната стая и през следващите двайсетина минути баба ѝ узна за внезапното ѝ тръгване от училището, за мъчителната ѝ несигурност и за сблъсъка ѝ с Логан. Когато разказът приключи, баба ѝ сключи ръце в скута си.

— Значи Тиболт призна, че снимката е била у него? Смънкал, че му била талисман и че е дошъл, понеже усещал, че ти дължи нещо, така ли?

— Горе-долу — кимна Бет.

— Какво е имал предвид с това, че си му била талисман?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Пет пари не давам, бабо. Цялата история е…, странна и зловеща. Защо му е да постъпва така?

Старата жена сключи вежди.

— Признавам, че звучи странно, но аз бих искала да разбера защо според него снимката му носи късмет!

— Какво значение има?

— Ти не си била на война — подчерта баба ѝ. — Не си преживяла нещата, които той е преживял. Може пък да казва истината.

— Една снимка не може да е талисман — свъси се Бет. — Това е налудничаво.

— Може би, обаче съм по-стара от теб и знам, че на война се случват странни неща. Войниците вярват във всякакви суеверия, пък и какво лошо има да си мислят, че нещо ги предпазва от беда?

Младата жена въздъхна шумно.

— Едно е да вярваш, но е съвсем различно една снимка да те обсеби и ти да тръгнеш да преследваш човека на нея.

Баба ѝ положи длан върху коляното ѝ.

— Всеки действа откачено понякога.

— Не чак толкова откачено — настоя на своето Бет. — Има нещо плашещо…

Баба ѝ помълча и накрая също въздъхна:

— Може би си права.

Бет се вгледа в лицето ѝ и неочаквано се почувства напълно изтощена.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще се обадиш ли на директора да го помолиш да докара Бен след училище? Не искам да шофираш в това време, а и аз не съм в състояние.

Трийсет и първа глава