net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Къде точно отиваме? — попита Тиболт.

— Обичаш ли раци?

— Обожавам.

— Това е добро начало. А да танцуваш мръсни танци?

— Дори не знам какво е това.

— Да кажем само, че ще се наложи да се научиш бързо.

Четирийсет минути по-късно Тиболт спря пред някакво място с вид на стар склад. Елизабет го насочи към промишлената част на Уилмингтън и накрая паркираха пред триетажна постройка със стара обшивка от широки дъски. Почти нищо не я отличаваше от околните сгради, освен най-малко стотината паркирали автомобила отпред и малката дъсчена пътека, която завиваше покрай сградата и по която бяха окачени евтини бели коледни лампички.

— Как се казва това място?

— «Танци и раци».

— Оригинално, обаче не го виждам като туристическа атракция.

— Не е, само за местни е. Една приятелка от колежа ми каза за него и на мен отдавна ми се иска да дойда.

— Не си идвала досега?

— Не съм, обаче било много забавно.

С тези думи Елизабет пое по скърцащата дъсчена пътека. Пред тях блещукаше реката като осветена отдолу. Музиката, която се носеше отвътре, се засилваше. Когато отвориха вратата, музиката ги заля като вълна и въздухът се изпълни с аромат на раци и масло. Тиболт спря, за да огледа сцената пред очите си.

Вътрешността на просторната сграда беше гола и без никаква украса. Предната половина беше пълна с десетки прости дървени маси с мушами на бели и червени квадратчета, забодени за дървото. Масите бяха пълни с шумни компании и Тиболт видя сервитьорките да стоварват огромни съдове с раци. По средата имаше канички с разтопено масло, а пред всеки посетител се виждаше по-малка купичка. Всички имаха найлонови лигавничета, вадеха раци от кофа, трошаха ги и ги ядяха с пръсти. Бирата беше предпочитаното питие.

Пред тях, в онази част на помещението, която беше непосредствено до реката, имаше дълъг бар — ако изобщо можеше да се нарече така. Беше изхвърлен от водата плавей, качен върху дървени бурета. Край него се тълпяха хора. В отсрещния край на сградата явно беше кухнята. Погледа му привлече сцената, разположена в дъното, където оркестър изпълняваше «Моето момиче» на «Темптейшънс». Най-малко неколкостотин човека танцуваха пред сцената, следвайки стъпките на непознат за него танц.

— Охо! — надвика той глъчката.

Към тях се приближи слаба жена на около четирийсет години с червена коса и престилка.

— Здравейте — поздрави ги провлачено. — Вечеря или танци?

— И двете — отговори Елизабет.

— Малките ви имена?

Двамата се спогледаха.

— Елизабет… — каза той.

— И Логан — довърши тя.

Жената си записа имената им на едно листче.

— Последен въпрос — семейно или за забавление?

— Моля? — попита озадачено Елизабет.

Жената направи балонче с дъвката си.

— Нали сте идвали и преди?

— Не.

— Ето какво: ще седите на маса с други хора, тук е така. Никой не седи сам. Можете да поискате забавление, което означава, че ще ви настаним на по-енергична маса, а ако предпочетете семейно забавление, ще ви настаним на по-тихо място. Естествено, не мога да ви гарантирам каква маса ще ви се падне. Аз само питам. Е, какво да бъде? Семейно или за забавление?

Елизабет и Тиболт се спогледаха и стигнаха до един и същ извод.

— Забавление — отговориха едновременно.

Озоваха се на маса с шестима студенти от университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Сервитьорката им ги представи като Мат, Сара, Тим, Алисън, Меган и Стив, а студентите вдигнаха бутилките си и ги поздравиха в хор: «Здрасти, Логан! Здрасти, Елизабет! Ние се тъпчем яко!»

Тиболт едва се сдържа да не прихне заради сексуалния подтекст, но се озадачи, когато всички впериха изчаквателно погледи в тях.

Сервитьорката прошепна:

— Трябва да отговорите: «И ние искаме да се тъпчем яко, особено заедно с вас.»

Този път Логан и Елизабет наистина се засмяха и изпълниха ритуала.

Седнаха един срещу друг. Елизабет се оказа до Стив, който не скри факта, че я намира за много привлекателна, а Тиболт се озова до Меган, която не прояви никакъв интерес към него, понеже беше заинтригувана от Мат.

Пълничка изморена сервитьорка мина покрай тях и попита:

— Още раци?

— Тъпчем се по всяко време — отговориха студентите в хор. Навсякъде край тях Тиболт чуваше същия отговор. Другият отговор, който също се чуваше, гласеше: «Натъпкали сме се до пръсване!», което явно означаваше, че компанията не иска повече раци. Напомняше му на филма «Представление на ужасите Роки Хорър», където редовните посетители знаеха всички официални отговори, а новодошлите се учеха.