net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Елизабет огледа стаята, преди да влезе.

— Харесва ми — оповести тя. — Откъде взе мебелите?

— Бяха си в къщата.

— Затова си ги покрил.

— Именно.

— Нямаш ли телевизор?

— Не.

— Ами радио?

— Не.

— Какво правиш, когато си тук?

— Спя.

— И?

— Чета.

— Романи ли?

— Не — отговори той, но после размисли. — Всъщност прочетох няколко. Но предимно чета биографии и исторически книги.

— Ами книги по антропология?

— Имам една от Ричард Лийки, но не ми допадат тежките постмодернистични книги по антропология, които преобладават напоследък, пък и в Хамптън трудно можеш да намериш такава литература.

Елизабет обиколи мебелите и плъзна пръст по калъфите им.

— За какво пише той?

— Кой? Лийки ли?

— Да, Лийки — усмихна се тя.

Логан стисна устни и се помъчи да подреди мислите си:

— Традиционната антропология проявява интерес предимно към пет области: кога е започнало развитието на човека, кога е започнал да върви изправен, защо има толкова много човекоподобни видове, защо и как са се развили те и какво означава всичко това за еволюционната история на съвременния човек. В книгата на Лийки става дума предимно за последните четири проблема, като е поставен специален акцент върху начина, по който изработването на оръдия на труда и на оръжия е повлиял на еволюцията на хомо сапиенс.

Елизабет видимо се забавляваше, но беше и впечатлена.

— Какво стана с бирата? — подсети го тя.

— Ей сега. Настанявай се.

Върна се с две бутилки и с кутия кибрит. Елизабет беше седнала по средата на канапето. Той ѝ подаде едната бутилка, настани се до нея и остави кибрита върху масата.

Тя веднага го взе и запали една клечка, загледана в малкото пламъче. С плавно движение го поднесе към фитилите на двете свещи, после духна клечката.

— Дано да нямаш нищо против. Обожавам мириса на свещи.

— Ни най-малко.

Той стана от канапето, за да угаси лампата, и топлата мъжделива светлина на свещите озари стаята. Седна по-близо до Елизабет и се загледа в наполовина осветеното ѝ лице, докато тя съзерцаваше пламъка на свещите. Отпи от бирата си и се запита за какво ли си мисли тя.

— Знаеш ли от колко отдавна не съм била насаме с мъж в осветена от свещи стая? — извърна се към него Елизабет.

— Не.

— Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е: никога. — Явно самата тя беше смаяна от този факт. — Не е ли странно? Бях омъжена, имам дете, излизала съм с мъже, но това не ми се е случвало нито веднъж досега. — Поколеба се и продължи: — А и честно казано, след развода сега за пръв път съм насаме с мъж в дома му — призна смутено. — Кажи ми, щеше ли да ме поканиш, ако не се бях самопоканила? — попита тя, а лицето ѝ беше на сантиметри от неговото.

— Не съм сигурен.

— Защо не? — притисна го тя. — Какво ми има…

— Не е свързано с теб — прекъсна я той, — а с баба ти и с това какво ще си помисли тя.

— Понеже ти е шефка ли?

— Понеже ти е баба. Понеже я уважавам. Но най-вече понеже уважавам теб. Тази вечер прекарах чудесно. Не мога да си спомня кога друг път през последните пет години съм прекарвал толкова приятно с друг човек.

— Обаче въпреки това надали щеше да ме поканиш? — попита озадачено Елизабет.

— Не казах това, а че не съм сигурен.

— Което значи «не».

— Което значи, че се мъчех да измисля как да те поканя, без да те обидя, но ти ме изпревари. А ако всъщност ме питаш дали исках да те поканя, отговорът е, че исках. — Коляното му докосна нейното. — Какви са тези въпроси?

— Да кажем, че не съм имала голям късмет със срещите.

Той знаеше кога да замълчи, но когато вдигна ръка, усети как тя се накланя и се притиска към него.

— Отначало това не ме притесняваше — каза Елизабет. — Бях толкова заета с Бен и с училището, че не обръщах достатъчно внимание. Но по-късно, когато продължи да ми се случва, взех да се чудя какво ми има. Задавах си всякакви откачени въпроси. Къде греша? Къде не внимавам достатъчно? Странно ли мириша? — Тя се помъчи да се усмихне, но не можа да прикрие напълно тъгата и съмнението, които я измъчваха. — Нали ти казах, шантави работи. От време на време се запознавах мъж, с когото смятах, че се разбираме добре, а той изведнъж преставаше да ми се обажда. И не само това, а ако случайно го срещнех някъде после, се държеше, все едно съм чумава. Не го проумявах. Това ме тревожеше и ме нараняваше. С течение на времето вече не можех да обвинявам само мъжете и накрая стигнах до извода, че нещо не е наред със самата мен. Че може би просто ми е отредено да живея сама.