net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Тиболт разтри челото си, опитвайки се да запази самообладание.

— Бях забелязвал лодката и преди, не знам защо привлече вниманието ми сред всички останали. Може би донякъде се дължи на Ирак, но си напомних да държа лодката под око. Все пак беше странно. Не правеха нищо по-различно от хората по другите лодки. Просто тийнейджъри, които се забавляват: караха водни ски, возеха се на банан. Бяха шестима — три момчета и три момичета — и си личеше, че са решили да се забавляват добре, докато водата е още топла.

Той продължи с дрезгав глас:

— Чух я да се приближава и знаех, че сме в беда, още преди да я видя. Моторът издава специфичен звук, когато лодката лети към теб с пълна скорост. Сякаш боботенето се провлачва след мотора за час от секундата и мозъкът ти подсъзнателно го долавя. Разбрахме, че сме в опасност. Обърнах се и видях как лодката лети към нас с петдесет километра в час. — Тиболт притисна върховете на пръстите си. — Виктор вече беше видял какво става. Още помня изражението му — смесица от страх и смайване, — същото изражение като това на приятелите ми в Ирак точно преди да умрат. — Тиболт бавно въздъхна. — Лодката преряза нашата през средата. Блъсна се право във Виктор и той умря на място. Както си говорехме колко е щастлив, че се е оженил за съпругата си, в следващия миг най-добрият ми приятел беше мъртъв.

Елизабет сложи длан на коляното му и го стисна. Лицето ѝ беше пребледняло.

— Ужасно съжалявам…

Той сякаш не я чуваше.

— Знаеш ли, просто не е честно? Да преживее три мисии в Ирак, да оцелееш след онова, което ни се случи… и да загинеш по време на излет за риба! Не го проумявах. След това ми се случи нещо. Не физически, психически. Сякаш много дълго пропадах в някаква бездна. Предадох се. Не можех да се храня, спях по няколко часа на нощ, а понякога не спирах да плача. Виктор сподели с мен, че го преследват видения със загинали войници, а след неговата смърт същото се случи и с мен. Изведнъж войната отново излезе на преден план и зае централно място. Всеки път, когато се опитвах да заспя, виждах Виктор или сцени от боевете, които бяхме преживели, и се разтрепервах. Единственото нещо, което ме спаси да не полудея напълно, беше Зевс.

Той замълча и погледна към Елизабет. Въпреки мъчителните спомени остана поразен от красотата ѝ и от тъмнозлатистата ѝ коса.

Гледаше го със състрадание.

— Не знам какво да кажа.

— И аз не знам. Все още не знам — сви рамене той.

— Нали знаеш, че нямаш вина?

— Да — промърмори той, — но историята не свършва до тук. — Той покри ръцете ѝ със своите, съзнавайки, че е стигнал твърде далеч и вече не може да спре. — Виктор все говореше за съдбата, много вярваше в тези неща и през последния ден, който прекарахме заедно, ми каза, че ще позная отреденото от съдбата ми, когато го срещна. Колкото и да се мъчех, не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Чувах думите му непрекъснато и малко по малко осъзнах, че макар да не знам къде да търся съдбата си, явно не е в Колорадо. Приготвих си раницата и реших да поема на път. Майка ми смяташе, че съм си изгубил ума, обаче с всяка стъпка по пътя имах усещането, че възвръщам целостта си. Сякаш точно пътешествието беше лекарството, от което се нуждаех. А когато пристигнах в Хамптън, не почувствах необходимост да продължа. Това беше мястото, до което трябваше да стигна.

— И ти остана.

— Да.

— А съдбата ти?

Той не отвърна. Разкри ѝ истината толкова, колкото можеше да си позволи, а не искаше да я лъже. Вгледа се в ръката ѝ под своята и неочаквано му се стори, че всичко това не е редно. Съзнаваше, че трябва да сложи край, преди историята да се задълбочи повече. Да стане от канапето и да я изпрати до колата ѝ. Да ѝ пожелае лека нощ и да замине от Хамптън преди изгрев-слънце. Ала не можеше да го каже, не можеше да се застави да се надигне от канапето. Нещо друго го бе обзело и той се обърна към нея невероятно смаян. Беше прекосил половината страна, търсейки една жена, която познаваше само по снимка, а накрая постепенно и безвъзвратно се бе влюбил в тази съвсем реална, уязвима и чувствителна жена, която го караше да се чувства жив, както не се бе чувствал от края на войната. Тиболт не разбираше напълно случващото се, но никога през живота си не се бе чувствал толкова сигурен.

Съдейки по изражението ѝ, явно и тя се чувстваше по същия начин, затова нежно я придърпа към себе си. Когато лицето ѝ доближи до неговото, той усети топлия ѝ дъх, докосна устните ѝ със своите веднъж, после втори път, преди накрая да се слеят завинаги.