net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Продължи да се взира в къщата и си повтаряше, че е крайно време да се справи с този тип. Не сега обаче. Не тази вечер. Не и докато този пес се мотае наоколо. Може би следващата седмица. Когато Телбод е на работа.

Ето това го отличаваше от другите хора. Повечето от тях живееха като престъпници: първо действай, после ще му мислиш. Не и Кийт Клейтън. Той обмисляше всичко предварително. Планираше. Изчакваше. Което беше основната причина да не е предприел нищо досега, дори когато ги видя да пристигат с колата тази вечер, дори когато знаеше какво става в къщата, дори когато видя Бет да излиза с разрошена коса и пламнало лице. Съзнаваше, че в крайна сметка е въпрос на сила, а в този момент силата беше на страната на Телбод. Заради снимките, които можеха да прекъснат притока на пари към Клейтън.

Силата обаче не означава нищо, ако не бъде използвана. А Телбод не я използваше. Което означаваше, че или не съзнава с какво разполага, или е изхвърлил фотоапарата, или просто е човек, който не си вре носа в чуждите работи.

А може би и трите.

Клейтън искаше да се увери. Но едно по едно. Най-напред трябваше да потърси картата памет със снимките. Ако все още беше у този тип, щеше да я намери и да я унищожи. Така силата отново щеше да е на негова страна и Телбод щеше да си получи заслуженото. Ами ако той беше изхвърлил снимките още тогава? Толкова по-добре. Клейтън щеше да се справи с Телбод и отношенията между него и Бет отново щяха да се нормализират. А това беше най-важното.

Мамка му, много беше хубава, когато излезе от онази къща. Беше толкова готина и сексапилна, особено след като той знаеше какво е правила, макар и с Телбод. Отдавна не беше имала връзка с мъж и сега изглеждаше… различна. Нещо повече, Клейтън знаеше, че след тази нощ Бет със сигурност щеше да бъде готова за още. Идеята за взаимноизгодно приятелство все повече започваше да му харесва.

Осемнайсета глава

Бет

— Явно сте прекарали добре — отбеляза баба ѝ.

Беше неделя сутрин и внучката ѝ тъкмо беше седнала на масата в кухнята. Бен още спеше горе.

— Да, така е — прозя се тя.

— И?

— Ами… нищо.

— Доста закъсня да не си правила нищо.

— Не беше чак толкова късно. Виж колко рано ставам. — Тя отвори хладилника, после затвори, без да си вземе нещо. — Което нямаше да бъде възможно, ако се бях прибрала много късно. Пък и защо си толкова любопитна?

— Просто искам да знам дали в понеделник все още ще си имам служител. — Баба ѝ си наля чаша кафе и се отпусна тежко на един стол до масата.

— Не виждам защо да нямаш.

— Значи мина добре?

Този път Бет не отговори веднага, а се замисли, припомняйки си предишната вечер. Докато разбъркваше кафето си, установи, че отдавна не се е чувствала толкова щастлива.

— Да, мина добре.

* * *

През следващите няколко дни Бет прекарваше с Логан възможно най-много време, без това да става твърде очевидно за Бен. Не беше сигурна поради каква причина смяташе за важно да бъде така. Струваше ѝ се в духа на съветите, които биха дали психолозите на родители, които излизат на срещи. Само че дълбоко в себе си знаеше, че причината не е точно тази. Имаше нещо вълнуващо в това да се преструват, че нищо не се е променило между нея и Логан — така връзката им ставаше някак непозволена и тайна.

Естествено, не можеха да заблудят баба ѝ. От време на време, докато двамата се стараеха да поддържат престорената си фасада, тя промърморваше някоя безсмислица от сорта на «камили в Сахара» или «като коса и пантофки». По-късно Бет и Логан се мъчеха да проумеят какво означават тези думи. Явно първата намекваше, че на двамата им е отредено да са заедно; разгадаването на втората им отне повечко време и Бет просто не проумяваше, докато Логан не сви рамене и не изтърси: «Може би е свързано с Рапунцел и Пепеляшка!»

Приказки. Само че приказки с щастлив край. Бабчето беше мила, ама не искаше да изглежда твърде добра.

Откраднатите мигове, когато оставаха сами, бяха наситени като насън. Бет беше свръхотзивчива към всяко негово движение, към всеки жест, беше като омагьосана от кротостта, с която я хващаше за ръка, докато следваха Бен по време на вечерните си разходки, а после я пускаше, щом той дойдеше при тях. Логан сякаш имаше шесто чувство относно това колко далеч е Бен — вероятно беше развил умението в армията — и Бет му беше признателна, че желанието ѝ засега да не разгласяват връзката си не го притеснява.

За нейно облекчение Логан продължи да се държи с Бен точно както преди. В понеделник се появи с малък лък и стрели, които беше купил от спортния магазин. Двамата с Бен цял час стреляха по мишени, макар че почти през цялото време търсеха прелетелите покрай мишената и озовалите се в бодливите храсти или по клоните на дърветата стрели, поради което и двамата се изподраха до лактите.