net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Всичко ти е наред — увери я Логан и стисна окуражително ръката ѝ.

— Дай ми шанс, сигурна съм, че ще откриеш нещо.

Тиболт усети болката ѝ, прикрита с шегата.

— Не, съмнявам се.

— Много си мил.

— Откровен съм.

Тя се усмихна и отпи от бирата си.

— В повечето случаи.

— Не смяташ, че съм откровен, така ли?

— В повечето случаи, нали ти казах?

— Какво означава това?

Тя остави бутилката си на масата и опита да събере мислите си:

— Според мен си страхотен. Умен, трудолюбив, мил и се държиш невероятно с Бен. Знам го или поне така ми се струва, защото това виждам. Обаче съмнението ми пораждат нещата, които премълчаваш. Уверявам сама себе си, че те познавам, а като се замисля, се оказва, че не е така. Какъв си бил в колежа? Не знам. Какво се е случило след това? Не знам. Знам, че си бил в Ирак и че идваш пеша от Колорадо, но не знам причината. Когато те попитам, отговаряш, че в Хамптън ти допада. Ти си интелигентен и имаш колежанска диплома, а се задоволяваш да работиш в кучкарник на минимална заплата. Попитам ли те за причината, отговаряш, че обичаш кучета. — Тя прокара ръка през косата си. — Работата е там, че според мен ми казваш истината, но не цялата. А онова, което пропускаш, всъщност ще ми помогне да разбера кой си.

Докато я слушаше, Тиболт се помъчи да не мисли за всичко друго, което не ѝ беше казал. Знаеше, че не може да сподели всичко, никога не би могъл да ѝ го каже. Не би могла да го разбере, но все пак… му се искаше тя да узнае що за човек е всъщност. Най-голямото му желание беше Елизабет да го приеме.

— Не говоря за Ирак, понеже не искам да си спомням какво беше там — каза Тиболт.

Тя поклати глава:

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш…

— Но аз искам — тихо я увери той. — Знам, че четеш вестници, затова сигурно имаш представа какво е там. Обаче не е, каквото си представяш, а и няма как да ти създам реална представа, ако не си го преживяла лично. През повечето време не е толкова опасно, колкото си мислиш. Всъщност е почти нормално. За мен беше по-лесно, отколкото за други войници, понеже нямах съпруга и деца. Имах приятели, имах всекидневие, изпълнявах си задълженията. Понякога обаче беше много тежко. Наистина много. Дотолкова, че ми се искаше да забравя, че изобщо съм бил там.

Тя помълча, после си пое дълбоко дъх:

— И дойде в Хамптън заради онова, което ти се е случило в Ирак, така ли?

Той зачопли етикета на бирената си бутилка, бавно отлепи ъгълчето с нокът и задраска по стъклото.

— В известен смисъл — отговори.

Тя усети колебанието му и положи длан върху ръката му. Топлината ѝ сякаш отприщи нещо в него.

— Виктор беше най-добрият ми приятел в Ирак — поде Тиболт. — Бяхме заедно и на трите мисии. Частта ни претърпя тежки загуби и накрая единственото ми желание беше да обърна гръб на всичко това. И в повечето случаи успявах, обаче на Виктор не му се удаваше толкова лесно. Той непрекъснато мислеше за преживяното. Като се прибрахме, всеки от нас пое по свой път, върна се към своя живот. Той се прибра в Калифорния, аз — в Колорадо, но въпреки това се нуждаехме един от друг. Разговаряхме по телефона, пишехме си по имейла, преструвахме се колко спокойно приемаме факта, че докато през последните четири години всеки ден сме се опитвали да останем живи, хората у дома са смятали, че идва краят на света, ако паркират на неудобно място или в «Старбъкс» им дадат друго кафе, не това, което са си поръчали. Както и да е, решихме да отидем на риба в Минесота…

Той замълча, понеже не му се искаше да си спомня, но щеше да се наложи. Отпи от бирата си и остави бутилката на масата.

— Случи се миналата есен… Толкова се радвах да го видя. Не разговаряхме за мисиите в Ирак, но и не се налагаше. И на двамата ни беше достатъчно да прекараме известно време с човек, преживял всичко това. Виктор вече се оправяше. Не беше в страхотна форма, но се бе съвзел. Беше женен, чакаше дете и аз си казах, че въпреки кошмарите, които сънуваше от време на време, в крайна сметка ще се оправи. — Тиболт не можеше да прикрие чувствата си. — Последния ден излязохме за риба рано сутринта. Бяхме само двамата в малката гребна лодка и когато потеглихме, езерото беше гладко като огледало, сякаш бяхме първите хора, които влизат във водата. Помня, че наблюдавах как един ястреб се носи в небето, а огледалният му образ се плъзга по водата точно под него, и си помислих, че не съм виждал нищо по-красиво — поклати глава той, унесен в спомена. — Смятахме да похвърляме малко въдиците, преди да се напълни с хора, а после щяхме да отидем в градчето и да хапнем пържоли с бира. Малко празненство по случай края на пътуването ни. Обаче се увлякохме и останахме в езерото прекалено дълго.