net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Харесва му.

— Сигурно просто те опитва.

— Интересно — отбеляза тя. Дрейк би се изразил така… Изведнъж ѝ се прииска да остане сама. Стана. — Трябва вече да се връщам. Сигурно се чудят къде съм.

Логан забеляза, че облаците продължават да се сгъстяват.

— Да, аз също. Искам да се прибера, преди да завали. Бурята май наближава.

— Да те закарам ли?

— Благодаря, но няма нужда. Обичам да вървя.

— Боже, нямаше да се досетя! — възкликна тя с лека усмивка. Върнаха се обратно към къщата, а когато стигнаха до алеята, Бет извади ръка от джоба си и махна лекичко: — Благодаря за разходката, Логан.

Очакваше да я поправи, както беше поправил Бен — да я помоли да го нарича Тиболт, — но той не го стори. Само леко вирна брадичка и се ухили широко.

— И аз на теб, Елизабет.

Тя знаеше, че бурята няма да продължи дълго, макар че отчаяно се нуждаеха от дъжд. Лятото беше горещо и сухо, а жегата сякаш нямаше край. Бет седеше, заслушана в трополенето на последните дъждовни капки по ламаринения покрив, и се замисли за брат си.

Преди да замине, Дрейк ѝ каза, че барабаненето на дъжда по покрива е звукът, който ще му липсва най-много. Тя се зачуди дали в сухата страна, в която се беше озовал, той често си е мечтал за тези типични за Северна Каролина летни бури. И от тази мисъл отново се почувства празна и тъжна.

Баба ѝ беше в стаята си и се подготвяше за пътуването. От години не я беше виждала толкова развълнувана. Бен, от друга страна, ставаше все по-потиснат, явно защото трябваше да прекара част от уикенда с баща си. Следователно тя щеше да прекара уикенда сама у дома — първият ѝ от много време насам без други хора. С изключение на Логан.

Разбираше защо и баба ѝ, и Бен го харесват. Той притежаваше мълчалива увереност, която напоследък срещаш рядко. Едва след като се върна в къщата, Бет си даде сметка, че не е научила за него почти нищо повече от онова, което той ѝ каза по време на интервюто за работа. Дали винаги беше толкова потаен, или беше свързано с времето, което бе служил в Ирак. Бет беше сигурна, че той е ходил там. Не че Логан го бе споменал, но просто нещо в изражението му, когато тя спомена за родителите си — реакцията му — подсказваше, че познава трагедията и я приема като неизбежна страна на живота.

Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението ѝ към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.

Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите ѝ двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба ѝ Дрейк почти не ѝ натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата ѝ посред нощ през следващите месеци. Брат ѝ беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.

Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил «Златните ръкавици» на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.

Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето ѝ се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат ѝ ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.