net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат ѝ е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът ѝ беше по-силен от тъгата.

В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба ѝ и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.

И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното ѝ име. Родителите ѝ, баба ѝ и дядо ѝ, дори приятелките ѝ я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името ѝ от устата на някой друг.

При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.

Единайсета глава

Тиболт

През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.

Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:

— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.

Тиболт поклати глава:

— Не, а ти?

— Да.

Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.

— Същите като преди ли? — попита.

— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, «Шесто чувство».

Тиболт кимна.

— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.

— Говорил ли си с някого за това?

— С никого. Само с жена ми, но когато ѝ разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.

Тиболт не каза нищо.

— Бременна е — продължи Виктор.

— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.

— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.

Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:

— Поласкан съм.

— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.

— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.

— Може би.

Тиболт зачака.

— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?

— Понякога — призна.

— Но не често?

— Не.

— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.

Тиболт поклати глава:

— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.