net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.

— Благодаря ти.

— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.

— Така ли?

— Аха.

— Засега обаче няма пушки.

Тиболт се засмя тихо:

— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?

— През лятото е горещо.

— Като в Ирак ли?

— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.

— Браво на теб. Как е Мария?

— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.

— Много се радвам.

— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.

— Може би някой ден.

Елизабет.

Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето ѝ, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността ѝ много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната ѝ походка.

На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.

В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:

— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.

Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените ѝ крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.

— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.

— Здрасти, Бен! Как беше в училище?

— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?

— Вълнуващо!

— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.

Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Тя се облегна на парапета, леко усмихната:

— Как мина шофирането?

— Не много зле.

— Сигурно си се чувствал малко необичайно.

— Защо?

— Кога за последен път си шофирал пет часа?

Той се почеса по тила:

— Не знам, май беше отдавна.

— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.

— Скучно ли ѝ е?

— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.

— И?

— Осведоми я, че било скучно.

— Поне не си променя лесно мнението.

— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: «Научих много и ми беше много интересно» — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?

— Щом казваш.

— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.

— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.

— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.

Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.

— Домът ви е прекрасен — провикна се той.

— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?

— Да.

— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.

Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.

На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба ѝ със съпруга ѝ. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.