net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Знаеше, че за разлика от него Бет е сама от много отдавна. От време на време край нея се навъртаха мъже, обаче Клейтън умееше да се справя с тях. Помнеше разговора си с Адам преди няколко месеца. Оня, дето обличаше блейзър върху фланелка, все едно е расов жребец от Холивуд. Жребец или не, стана тебеширенобял, когато Клейтън го спря и се приближи към колата му след неговата трета среща с Бет. Знаеше, че на вечеря двамата са изпили бутилка вино — беше ги наблюдавал от отсрещната страна на улицата, затова го подложи на тест с дрегера, който си носеше специално за такива случаи, и Адам тутакси пребледня.

— Май си пийнал повечко, а? — попита Клейтън с дежурното съмнение, изписано на лицето, понеже онзи тип се кълнеше, че е изпил само една чаша. Докато му закопчаваше белезниците, имаше чувството, че Адам ще припадне или ще се подмокри, и едва не се разсмя с глас.

Но се сдържа. Просто попълни документите бавно, преди да му дръпне обичайната реч, която изнасяше пред всеки, предизвикал интереса на Бет. Че са били женени и че имат дете, и че е негов дълг да се грижи за тяхната безопасност. И че последното, от което Бет се нуждае в живота си, е някой да я отклонява от дълга ѝ да възпитава техния син или да се обвърже с човек, който може да я използва. Нямаше да престане да се грижи за нея само защото са разведени.

Естествено, онзи схвана посланието. Всички го схващаха. Не само заради семейството и връзките на Клейтън, но и понеже той им предлагаше да изгуби алкохолната проба и документите, ако мъжът обещае да остави Бет на мира и да не ѝ казва за разговора си с Клейтън. Понеже нямаше да е хубаво, ако тя научи за сладкия им разговор. Можеше да предизвика проблеми с детето. А той не се държеше мило с никого, който създава проблеми на детето му.

Разбира се, на следващия ден Клейтън седеше в полицейската си кола, когато Адам си тръгна от работа. Пребледня, щом го видя да си играе с дрегера. Със сигурност схвана посланието му, затова Клейтън си тръгна спокоен. Следващия път, когато срещна Адам, той беше с някаква червенокоса секретарка от счетоводната фирма, в която работеше. Което естествено означаваше, че Клейтън е бил прав за него още от самото начало: този тип изобщо не беше подходящ за Бет. Просто поредният загубеняк, който си търсеше бърза свалка.

Е, нямаше да е с Бет.

Тя щеше да побеснее, ако узнаеше какви ги върши той, но за щастие не се случваше често. Кийт се намесваше само от време на време и накрая всичко приключваше добре.

Дори повече от добре. Даже фиаското с колежанките приключи добре. Нито фотоапаратът, нито снимките се появиха в шерифството или във вестника от миналия уикенд досега. Клейтън не бе имал възможност да потърси онзи загубеняк в понеделник, понеже трябваше да занесе някакви документи в окръжното, но научи, че типът е отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». За жалост — или пък за щастие — по-късно напуснал мотела и оттогава никой не го беше виждал. Най-вероятно вече отдавна си беше заминал.

Това беше хубаво. Много хубаво. Особено му харесваше гениалната идея, която му хрумна за Бет — взаимноизгодно приятелство. Чудничко, а? Клейтън сключи ръце зад главата си и се облегна на възглавниците точно когато Ники излезе от банята насред облак пара, загърната в хавлия. Той се усмихна.

— Ела тук, Бет.

Тя замръзна на мястото си.

— Казвам се Ники.

— Знам, но тази вечер искам да ти казвам Бет.

— Какви ги дрънкаш?

Очите му проблеснаха гневно:

— Затвори си устата и ела тук, ясно?

След миг колебание Ники несигурно пристъпи напред.

Десета глава

Бет

Трябваше да признае, че вероятно го е преценила неправилно. Поне по отношение на работата. През изминалите три седмици Логан Тиболт се прояви като идеалния служител. Нещо повече. Не само не отсъства нито ден, а идваше на работа рано, за да храни кучетата — нещо, което винаги правеше баба ѝ, откакто беше получила инсулта, — и оставаше до късно, за да помете пода в канцеларията. Веднъж Бет дори го видя да мие прозорците с препарат и вестник. Клетките бяха по-чисти от всякога, тренировъчната тревна площ се косеше през ден, а Тиболт започна дори да се ориентира в досиетата на клиентите. Стигна се дотам, че когато му връчваше първата заплата, Бет дори се почувства виновна. Знаеше, че парите едва му стигат да преживява. Но когато му подаде чека, той се усмихна и каза:

— Благодаря, това е чудесно.

Тя промърмори глухо:

— Няма защо.

С това изключение двамата почти не се виждаха. Учебната година беше започнала преди три седмици и Бет все още привикваше наново с работата си, което изискваше от нея да прекарва дълги часове в тесния си кабинет у дома, да обновява плановете на уроците и да проверява домашни. Бен обаче изскачаше като тапа от колата, щом се приберяха, и отиваше да си играе със Зевс. Доколкото Бет успяваше да прецени през прозореца, Бен явно смяташе кучето за новия си най-добър приятел, а животното очевидно се чувстваше по същия начин. Зададеше ли се колата им по алеята, кучето започваше да търси пръчка и посрещаше Бен с нея, когато той отвореше вратата. Бен изтичваше навън и докато Бет се качваше по стълбите към верандата, го чуваше да тича със смях през двора. Логан — малкото име му прилягаше повече от фамилията, въпреки онова, което беше казал при потока — също ги наблюдаваше и се усмихваше, преди отново да се върне към работата си.