net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Заради старанието, с което бабчето избягваше темата и свързаната с нея празнина от четири години в живота му, Тиболт допусна, че тя разбира сдържаността му. А може би тъкмо службата му в Ирак донякъде беше причината тя да го наеме.

Умна жена.

Официално от него се искаше да ходи на работа от осем до пет. Неофициално той пристигаше в седем сутринта и обикновено работеше до седем вечерта. Не искаше да си тръгва със съзнанието, че има още за вършене. Хубавото бе, че така виждаше и Елизабет, когато тя се прибереше у дома след работа. Общуването създаваше близост, а близостта — спокойствие. При всяка тяхна среща той си спомняше, че е дошъл заради нея.

И че причините да бъде тук са донякъде неясни за самия него. Да, беше дошъл, обаче защо? Какво искаше от нея? Щеше ли някога да ѝ каже истината? Докъде щеше да доведе всичко? Докато размишляваше над всички тези въпроси на тръгване от Колорадо, той допускаше, че ще разбере отговорите, когато открие жената от снимката. Но ето че вече я беше намерил, а не беше по-близо до отговора, отколкото по време на заминаването си.

Междувременно научи много неща за Елизабет. Например, че имаше син. Това малко го изненада, не беше обмислял подобна възможност. Казваше се Бен — симпатично хлапе, съдейки от малкото, което беше видял. Бабчето спомена, че Бен играел шах и четял много. Тиболт забеляза, че откакто беше започнал работа, Бен го наблюдава зад завесите или хвърля по някой поглед към него, когато идва при баба си, но се държи на разстояние. Дали понеже той искаше така, или понеже така искаше майка му?

Вероятно второто.

Тиболт знаеше, че първото ѝ впечатление от него не е било добро. А и той така се стъписа, като я видя! Знаеше, че е привлекателна, но избелялата снимка не беше уловила сърдечната ѝ усмивка, нито сериозния ѝ, изпитателен поглед, с който сякаш търсеше скритите му недостатъци.

Потънал в мисли, той стигна до главната тренировъчна площадка зад къщата. Мастифът дишаше учестено, затова Тиболт го поведе към клетките. Нареди на Зевс да седне и да не мърда, после настани мастифа в клетката му. Напълни купичката му с вода, доля в още няколко съда, които се бяха поизпразнили, и взе от канцеларията простичкия обяд, който си беше приготвил вкъщи. Тръгна към рекичката.

Обичаше да се храни тук. Тъмната вода и сенчестият дъб с ниските клони, от които висеше мъх, придаваха на мястото праисторически дух, който много допадаше на Тиболт и на Зевс. Забеляза дървена къщичка между клоните и въжен мост с дъски, който изглеждаше като направен от подръчни материали набързо от човек, който не е бил съвсем наясно какво прави. Както обикновено Зевс нагази във водата, за да се поохлади, а после топна и главата си и излая. Шантаво куче.

— Какво прави? — попита някой.

Тиболт се извърна и видя Бен в края на просеката.

— Нямам представа — сви рамене той. — Май лае по някоя риба.

Момчето побутна очилата си нагоре и попита:

— Често ли го прави?

— Винаги, когато идваме тук.

— Странно е — отбеляза момчето.

— Да, знам.

Зевс забеляза присъствието на Бен, увери се, че детето не крие никаква заплаха, после навря главата си във водата и отново излая. Бен остана в края на просеката. Тиболт не беше сигурен какво да направи сега, затова отхапа от сандвича си.

— Вчера те видях да идваш тук — съобщи Бен.

— Така ли?

— Проследих те.

— Предположих.

— Ей на онова дърво имам къщичка — посочи му хлапето. — Това е тайното ми скривалище.

— Хубаво е да си има човек нещо такова — съгласи се Тиболт и махна към близкия клон: — Искаш ли да седнеш?

— Не бива да се приближавам.

— Така ли?

— Мама казва, че си непознат.

— Добре е да слушаш майка си.

Бен явно остана доволен от реакцията му, но не знаеше какво да прави сега. Погледна от Тиболт към Зевс, подвоуми се и реши да приседне върху повален дънер наблизо, запазвайки разстояние помежду им.

— Ти при нас ли ще работиш? — попита Бен.

— Вече работя.

— Не, питам дали ще напуснеш.

— Не възнамерявам — изви вежди Тиболт. — Защо?

— Понеже последните двама напуснаха. Не им харесваше да чистят акото.

— На никого не му харесва.

— На теб не ти ли е неприятно?

— Не много.

— На мен не ми харесва как мирише — намръщи се Бен. — На повечето хора не им харесва. Старая се да не му обръщам внимание. — Той отново побутна очилата си нагоре. — Откъде ти хрумна името Зевс?

Тиболт не успя да скрие усмивката си. Беше забравил колко любопитни са децата.