net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Приятелят му дръпна продължително от цигарата си.

— Майка ми иска да се прибера, а брат ми е получил предложение за работа. Ще строи покриви. Как мислиш, аз мога ли да строя покриви?

— Да, мисля, че можеш. От теб ще излезе голям майстор на покриви.

— Момичето ми Мария ме чака. Познавам я от четиринайсетгодишна.

— Знам, разказвал си ми.

— Ще се оженим.

— И това си ми казвал.

— Искам да дойдеш на сватбата.

На светлината на пламъчето от цигарата той видя леката му усмивка:

— Не бих я пропуснал.

Двамата стояха и мълчаха, а Виктор дръпна продължително от цигарата си, размишлявайки над бъдещето, което изглеждаше невъзможно далечно.

— Ами ти? — издиша думите заедно с дима. — Ти какво ще правиш, след като се уволниш?

— Не знам. Известно време няма да правя нищо, може би ще отида за риба в Минесота. На някое зелено и красиво място, където мога да седя в лодката и да си почивам.

Виктор въздъхна:

— Звучи хубаво.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да.

— Ами ще ти се обадя, когато планирам пътуването — обеща му Тиболт.

— Ще дойда — обеща Виктор, после се прокашля. — Да ти кажа ли нещо?

— Само ако искаш.

— Помниш ли престрелката? Когато Джаксън и останалите загинаха, след като джипът се взриви?

Тиболт вдигна едно камъче и го запрати в мрака.

— Аха.

— Ти ми спаси живота.

— Не, не съм. Просто те замъкнах обратно.

— Тиболт, аз те последвах, когато ти скочи от джипа. Щях да остана, обаче като те видях да скачаш, разбрах, че нямам избор.

— Какви ги гово…

— За снимката — прекъсна го Виктор. — Знам, че я носиш със себе си. Аз последвах твоя късмет и той ме спаси.

Отначало Тиболт не разбираше, но когато най-сетне проумя какво има предвид приятелят му, поклати невярващо глава:

— Това е просто снимка, Виктор.

— Тя носи късмет — настоя Виктор и доближи лицето си до лицето на Тиболт. — А късметлията си ти. Мисля, че когато мисията ти приключи, трябва да отидеш и да намериш жената от снимката. Историята ти с нея не е приключила.

— Не…

— Тя ме спаси.

— Но не спаси другите. Твърде много други.

Всички знаеха, че Пети полк от Първа дивизия е дал много повече жертви в Ирак от всяка друга част на морската пехота.

— Защото снимката пази теб. И когато ти скочи от джипа, аз повярвах, че тя ще спаси и мен, както ти вярваш, че винаги предпазва теб.

— Не, не вярвам… — поде Тиболт.

— А тогава защо все още я носиш със себе си, приятелю?

* * *

Беше петък, третият му работен ден в кучкарника, и макар че Тиболт се отърси от повечето следи от предишния си живот, снимката неизменно беше в джоба му. Не забравяше и думите, които изрече Виктор онзи ден.

Разхождаше един мастиф по сенчеста пътека, която не се виждаше от канцеларията, но беше в пределите на имота. Кучето беше огромно и близваше ръката на Тиболт през десет секунди. Приятелски.

Той вече беше усвоил основните неща в работата: хранеше и разхождаше кучетата, чистеше клетките, изготвяше график на ангажиментите. Не беше трудно. Беше почти сигурен, че бабата на Бет смята да му позволи и да обучава кучетата. Предния ден го беше накарала да наблюдава, докато тя се занимава с едно от животните, и Тиболт си спомни как беше работил със Зевс: ясни, кратки и простички команди, зрителни указания, категорично водене с каишката и много похвали. Когато приключи, възрастната жена го помоли да повърви до нея, докато връщаше кучето обратно към клетките.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с нещо такова? — попита го.

— Да.

Тя хвърли поглед през рамо към Зевс, който ги следваше.

— По същия начин ли си обучавал Зевс?

— В общи линии.

Докато разговаряше с бабчето, преди да получи работата, Тиболт помоли за две неща. Първо, да му позволят да води Зевс със себе си на работа. Обясни, че след като са били заедно почти през цялото време, кучето няма да реагира добре на дългите им раздели през деня. За щастие бабчето разбираше.

— Отдавна работя с овчарки и знам какво имаш предвид — увери го тя. — Стига да не досажда, нямам нищо против.

Зевс не досаждаше. Тиболт се досети от самото начало, че не е уместно да го води край клетките, докато ги чисти или храни животните, тъй като присъствието му изнервяше някои от другите кучета, но неговото момче се вписа прекрасно. Зевс следваше Тиболт, докато той разхождаше кучетата или чистеше тренировъчната площадка, и лягаше на верандата близо до входа, докато господарят му беше зает с писмена работа. Когато идваха клиенти, Зевс винаги заставаше нащрек, както беше научен. Това беше достатъчно, за да накара повечето хора да се заковат на място, но след едно бързо «Всичко е наред» кучето се успокояваше.