net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Да.

— Къде е колата ви?

— Нямам кола.

— А как дойдохте тук?

— Пеша.

Бет примигна неразбиращо:

— Да не искате да кажете, че се движите пеша чак от Колорадо? Това не ви ли се струва странно?

— Зависи как възприемате причината.

— А каква е причината?

— Обичам да вървя.

— Разбирам. — Бет просто не се сети какво друго да каже. Посегна към писалката, протакайки. — Допускам, че не сте женен.

— Не съм.

— Имате ли деца?

— Нямам. Само двамата със Зевс сме. И майка ми в Колорадо.

Тя прибра зад ухото си кичур коса, едновременно смутена и развеселена.

— Все пак не разбирам. Прекосявате цялата страна, пристигате в Хамптън и заявявате, че мястото ви харесва и искате да работите тук, така ли?

— Да.

— И няма какво да добавите?

— Не.

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Извинете ме за момент. Искам да поговоря с някого.

Бет можеше да се справи с много неща, но това не беше по силите ѝ. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да схване всичко, което ѝ разказа той. Донякъде имаше смисъл, но ѝ се струваше… странно. Ако този мъж казваше истината, значи беше особняк, а ако лъжеше, лъжите му бяха доста необичайни. И в двата случая беше озадачаващо. Поради което тя искаше да поговори с баба си. Ако някой можеше да проумее тази история, това беше възрастната жена.

За съжаление, когато наближи къщата, установи, че мачът още не е свършил. Чуваше гласа на коментатора да обсъжда дали «Метс» основателно са направили някаква смяна. Когато отвори вратата, Бет с изненада установи, че мястото на баба ѝ е празно.

— Бабо?

Тя надникна от кухнята.

— Тук съм. Тъкмо се канех да си налея чаша лимонада. Ти искаш ли? Мога да ти налея и с една ръка.

— Всъщност искам да поговорим. Имаш ли минутка? Знам, че мачът още не е свършил…

Баба ѝ махна с ръка:

— О, приключих с това. Можеш да изключиш телевизора. «Брейвс» не могат да спечелят, а никак не ми се гледат оправданията им. Мразя оправданията. Има си причина за загубата им и те го знаят. Какво става?

Бет влезе в кухнята и се облегна на плота, докато баба ѝ си наливаше лимонада от каната.

— Гладна ли си? — попита старата жена. — Мога да ти приготвя набързо един сандвич.

— Тъкмо изядох един банан.

— Не е достатъчно. Слаба си като стик за голф.

«От твоята уста в божиите уши» — помисли си Бет.

— Може би по-късно. Появи се кандидат за работата. В момента е тук.

— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.

— Видя ли го?

— Разбира се.

— Как разбра, че ще кандидатства за работата?

— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?

Бет поклати глава. Баба ѝ винаги беше с една крачка пред нея.

— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.

— Заради косата му ли?

— Моля?

— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?

— Всъщност не обърнах внимание.

— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?

Бет набързо ѝ предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба ѝ помълча.

— Идва пеша от Колорадо?

— Така твърди.

— А ти вярваш ли му?

— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.

— Доста е повървял.

— Аха.

— Колко километра са това?

— Не знам, много.

— Странно е, не мислиш ли?

— Да, но има и още нещо.

— Какво?

— Морски пехотинец е.

Баба ѝ въздъхна.

— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.

През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба ѝ не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба ѝ се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба ѝ се взираше подире им със загрижено изражение.

Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.

Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба ѝ щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.