net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Бет прецени, че най-вероятно ще стигнат до канцеларията едновременно, затова му махна с ръка и с учудване установи, че мъжът спря и впери поглед в нея. Кучето му направи същото и ушите му щръкнаха. Първата ѝ мисъл бе, че животното много прилича на Оливър, немската овчарка, която баба ѝ доведе у дома, когато Бет беше на тринайсет. Имаше същите черно-бели шарки и същия наклон на главата, заемаше същата заплашителна поза в присъствието на непознати. Не че Бет някога се бе страхувала от Оливър. Денем той беше по-скоро кучето на Дрейк, обаче нощем винаги спеше до нея на леглото, търсейки утеха в присъствието ѝ.

Изненадана от спомена за Дрейк и за Оливър, Бет отначало не си даде сметка, че мъжът все още не е помръднал. И не е изрекъл нито дума. Странно. Може би очакваше да види баба ѝ. Тъй като не виждаше добре лицето му, Бет не можеше да разбере за какво става дума, но нямаше значение. Щом стигна до вратата, свали бележката и остави отворено. Реши, че мъжът ще дойде в канцеларията, когато е готов. Заобиколи плота и щом зърна кожения стол, установи, че е забравила да вземе кърпа. Браво!

Реши, че няма да е зле да подготви документите за непознатия, който се канеше да остави кучето си, затова взе един лист от картотеката и го закрепи за клипборда. Намери химикалка, а после остави и двете неща отгоре точно когато пристигнаха непознатият и кучето му. Той се усмихна, погледите им се срещнаха и това бе един от малкото случаи в живота ѝ, когато Бет изгуби ума и дума.

Дължеше се не толкова на факта, че той се взира в нея, колкото на начина, по който го прави. Колкото и невероятно да беше, непознатият я гледаше така, сякаш я познава. Тя обаче никога не го бе виждала, беше сигурна. Иначе щеше да го запомни, дори и само защото ѝ напомняше за Дрейк, който по същия начин изпълваше стаята с присъствието си. И непознатият беше висок към метър и осемдесет, беше слаб, с жилави ръце и широки рамене. Имаше нещо грубовато във вида му, подчертано от избелелите на слънцето джинси и фланелката му.

Но с това приликите свършваха. Очите на Дрейк бяха кафяви, а очите на непознатия бяха сини. Косата на Дрейк беше къса, а тази на непознатия — дълга и рошава. Бет забеляза, че макар да бе дошъл пеша, не е толкова потен, колкото нея.

Неочаквано тя изпита стеснение и се извърна, когато непознатият пристъпи напред към плота. Забеляза го леко да вдига длан към кучето. Беше виждала баба си хиляди пъти да прави същото, а кучето, привикнало дори с най-незабележимото движение на мъжа, остана на място. Явно вече беше добре обучено, така че най-вероятно мъжът идваше да го остави на пансион за известно време.

— Имате красиво куче — каза тя и плъзна клипборда към него. — И аз имах немска овчарка преди време. Как се казва?

— Благодаря ви. Това е Зевс.

Зевс наклони глава настрани.

— Трябва да ви впиша в картотеката — поясни Бет. — Ако имате копие от паспорта на кучето, би било чудесно. Или телефон за връзка с ветеринарния лекар.

— Моля?

— Здравният паспорт. Искате да оставите Зевс на пансион, нали?

— Не — отговори той и посочи през рамо. — Всъщност видях табелата на прозореца. Търся работа и се питах дали мястото все още е свободно.

— А! — Бет не беше очаквала подобно нещо.

Той сви рамене:

— Знам, че сигурно трябваше да се обадя предварително, но така или иначе се бях запътил насам. Реших да намина лично и да проверя дали трябва да подам молба. Ако искате, ще дойда отново утре.

— Не, не става дума за това, просто съм изненадана. Обикновено хората не идват да търсят работа в неделя. — Всъщност и през другите дни от седмицата не идваха, но Бет не го спомена. — Тук някъде имам молби — обърна се тя към шкафа зад гърба си. — Само секунда и ще го намеря. — Издърпа долното чекмедже и започна да рови из папките. — Как се казвате?

— Логан Тиболт.

— Името е френско, нали?

— Да, от страна на баща ми.

— Не съм ви виждала в града.

— Отскоро съм тук.

— Ето. — Бет откри заявлението за работа. — Така, заповядайте.

Остави го пред него на плота заедно с писалка. Докато той изписваше името си с печатни букви, тя забеляза леко загрубялата му кожа, от което заключи, че вероятно мъжът прекарва доста време на открито. На втория ред от заявлението той спря и вдигна поглед, а очите им се срещнаха за втори път. Бет усети как шията ѝ леко почервенява и опита да го прикрие, като намести ризата си.

— Не съм сигурен какъв адрес да напиша. Както ви казах, току-що пристигам в града и съм отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». Мога да оставя адреса на майка си в Колорадо.