net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Той ги чу съвсем смътно, понеже си мислеше, че лицето от снимката вече си има име и следващата му стъпка е да се срещне с нея.

Седма глава

Бет

Неделя.

Би трябвало да бъде ден за почивка след църквата, за да може Бет да събере сили и да се зареди с енергия за предстоящата седмица. Ден, който трябваше да прекарва със семейството си, да готви задушено в кухнята и да си прави отморяващи разходки край реката. Може би дори да седне с хубава книга и чаша вино или да си вземе гореща вана.

Никак не ѝ се искаше да прекара този ден в събиране на кучешко ако от тревните площи, където обучаваха животните, нито да чисти клетките, нито да обучава дванайсет кучета едно след друго или да седи в задушната канцелария и да чака хората да си приберат домашните любимци, които стояха на хладно в климатизирания кучкарник. Обаче всъщност Бет правеше точно това, откакто се бе върнала от църква.

Две от кучетата вече бяха взети от собствениците им, но днес трябваше да дойдат да вземат още четири. Баба ѝ беше така добра да извади документите и да ги сложи върху бюрото, преди да се прибере в къщата да гледа мача. «Атланта Брейвс» играеха с «Метс», а баба ѝ не само беше запален фен на «Атланта Брейвс», което се струваше нелепо на Бет, но и обожаваше всякакви сувенири, свързани с отбора. Което естествено обясняваше чашите за кафе с емблемата на отбора, натрупани на плота, знаменцата на отбора по стените, настолния календар и лампата с надпис «Атланта Брейвс» до прозореца.

Вратата беше отворена, но въпреки това вътре беше задушно. Беше един от онези горещи и влажни летни дни, които са чудесни да отидеш да поплуваш в реката. Ризата на Бет беше мокра от пот и понеже беше по шорти, краката ѝ непрекъснато залепваха за изкуствената кожа на стола. Помръднеше ли крак, се разнасяше неприятен звук като отлепването на тиксо от картонена кутия, което си беше отвратително.

Баба ѝ смяташе за абсолютно задължително в кучкарника да бъде прохладно, но не беше сметнала за нужно да създаде комфорт в канцеларията. «Ако ти е горещо, отвори вратата към кучкарника» — казваше тя, пренебрегвайки факта, че несекващият лай на кучетата пречи на повечето хора. А днес тук имаше две шумни кутрета — два ръсел териера, които не бяха престанали да лаят, откакто беше дошла Бет. Сигурно бяха лаели и през цялата нощ, понеже другите кучета ѝ се сториха раздразнителни. Те току се присъединяваха в сърдит хор и шумът растеше по сила и височина, като че ли всяко куче искаше да изрази недоволството си по-гръмогласно от останалите. Следователно беше невъзможно Бет да отвори вратата към кучкарника, за да се охлади канцеларията.

Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — «Ще дойдем до десет минути!», — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.

А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.

Щеше да ѝ е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер ѝ се обади, преди да си легне, и ѝ съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.

Наистина ѝ се искаше да се прибере в къщата и да… да прави нещо. Каквото и да е. Дори прането щеше да е по-вълнуващо от висенето тук. Тук имаше твърде много време да мисли. Не само за Бен, а и за баба си. И за това дали да преподава тази година. И дори за своя живот, което неизменно я потискаше. Би било чудесно да срещне някой специален мъж, с когото да ѝ е весело и който да обича Бен, колкото го обичаше тя. Или да срещне мъж, с когото да отиде на вечеря или на кино. Нормален мъж, който не забравяше да сложи кърпата в скута си в ресторанта и да ѝ отваря вратата от време на време. Желанието ѝ не беше неразумно. Не излъга Мелъди, когато ѝ каза, че в града почти няма никакъв избор, а и не отричаше, че е придирчива, обаче с изключение на кратката ѝ връзка с Адам през последната година всяка седмица прекарваше неделята у дома. Четирийсет и девет от петдесет и два уикенда. Е, със сигурност не беше чак толкова придирчива. Просто Адам беше единственият мъж, който я беше поканил да излязат, и по някаква все още непонятна за нея причина най-неочаквано беше престанал да ѝ се обажда. И с това почти се изчерпваше любовният ѝ живот през последните няколко години.