Unknown - in0

което върши работа. Постепенно бях започнала да възприемам

на стомаха. Влязох в „Чиен Чауд" на „Сен Доминик" и си поръчах хот-

въпросната разходка като Голямото търсене на Габи. Струваше ми се,

дог със сос, пържени картофи и диетична кола.

че оттогава е минала цяла вечност. Всъщност беше станало едва пре­

Похапвах в червено-бялото пластмасово сепаре и оглеждах тури­

ди два дни.

стическите плакати по стените. „Това би ми дошло добре", помислих

Тази вечер бе по-хладно и ръмеше. Вдигнах ципа на якето си и

си, загледана в сините небеса и ослепителнобелите сгради на Парос,

тръгнах към колата.

Санторини и Миконос. Да. Това наистина би ми дошло добре. Коли-

184

185

те започнаха да задръстват мократа улица навън. Мейн се оживява­

топла тежест до крака си - знак, че Бърди е дошъл при мен, но про­

ше.

дължих да спя, потънала в черната бездна.

През мокрото стъкло видях редица магазини на отсрещната стра­

Внезапно сърцето ми заби до пръсване и очите ми се отвориха. Бях

на на улицата, тъмни и притихнали в навечерието на празника. Обу-

напълно будна, изпитвах някакъв страх, но не знаех защо. Преходът

щарница „Цвете". Защо му е на някой обущар да кръсти така рабо­

бе толкова рязък, че едва се ориентирах къде съм.

тилницата си?

В стаята бе непрогледна тъмнина. Часовникът показваше, че е един

Пекарна „Нан". Запитах се дали това е името на магазина, името

и двайсет и седем. Бърди го нямаше. Лежах в тъмното, затаила дъх,

на собственика или просто италианската дума за хляб. През прозоре­

ослушвах се и се напрягах да доловя нещо. Защо тялото ми изведнъж

ца виждах празните рафтове, готови за сутрешния хляб. Пекарите ра­

бе застанало нащрек? Дали бях чула нещо? Какъв сигнал бе доловил

ботят ли на националните празници?

вътрешният ми радар? Някакъв сензорен рецептор се бе задействал.

Месарница „Сен Доминик". Прозорците й бяха покрити с плака­

Дали Бърди беше чул нещо? Къде бе отишъл? За него бе необичай­

ти, съобщаващи специалните оферти на седмицата. Пресен заек. Го­

но да се разхожда посреднощ.

веждо. Агнешко. Пиле. Наденички. Маймунско...

Отпуснах се и се ослушах още по-внимателно. Единственият звук,

Стига толкова! Тръгвай веднага. Изхвърлих всичко в кофата за бо­

който чувах, беше биенето на собственото ми сърце. Къщата бе зло­

клук и излязох.

вещо притихнала.

Колата ми беше там, където я бях оставила. Докато карах, мисли­

После го чух. Тихо хлопване, последвано от слабо звънтене на ме­

те ми се върнаха към убийствата.

тал. Чаках вцепенена, не смеех да дишам. Десет. Петнайсет. Двайсет

Всеки мах на чистачките извикваше нов образ. Отрязаната ръка

секунди. Светещата цифра на часовника се промени. После, когато ре­

на Алса. Мах. Ръката на Моризет Шанпу на пода в кухнята. Мах. Су­

ших, че съм си въобразила, го чух пак. Хлоп. Зън. Стиснах зъби и свих

хожилията на Шантал Тротие. Мах. Кости на ръка с умело отрязани

ръце в юмруци.

долни краища. Мах.

Имаше ли някой в апартамента ми? Познавах обичайните звуци в

Една и съща ръка ли беше във всички случаи? Не можех да си спом­

дома си. Този беше различен - нежелан акустичен посетител.

ня. Трябваше да проверя. Никоя от човешките ръце не липсваше. Про­

Съвсем тихо отметнах завивката си и свалих крака от леглото. Бла­

сто съвпадение? Прав ли беше Клодел? Ставах ли параноичка? Може

годарна на немарливостта си от предната вечер, посегнах към дънки-

би убиецът на Алса е колекционирал животински лапи. Дали е бил про­

те и фланежата си и ги намъкнах бързо. Запристъпвах предпазливо

сто превъртял почитател на Едгар Алан По? Мах. Мъж или жена?

по килима.

В единайсет и петнайсет паркирах в гаража. И костният ми мозък

Спрях на вратата на спалнята, за да потърся нещо, което да ми по­

бе изтощен. Бях на крак повече от осемнайсет часа. Никакъв хотдог

служи като оръжие. Нищо. Нямаше луна, но светлината от уличната

не би могъл да ме задържи будна тази вечер.

лампа се процеждаше през прозореца в другата спалня и осветяваше

слабо и коридора. Прокрадвах се напред покрай спалнята към антре­

Бърди не ме чакаше. Както правеше винаги, когато бе сам, беше

то, в което бе вратата към вътрешния двор. На всеки няколко крачки

се свил на кълбо на малкия дървен люлеещ се стол край камината. Щом

спирах и се ослушвах, затаила дъх и отворила широко очи. На прага