Unknown - in0

След петдесет метра стената отново прекъсваше, заменена от ръждя­

Архиепископията на Монреал. Разбира се. Това бе църковна собстве­

сала желязна порта. И тя бе заключена като страничния вход. Кога-

ност, вероятно изоставен манастир. Квебек бе осеян с такива.

116

117

„Добре, Бренън, ти си католичка. Защитена си на територията на

Ситният ръмеж премина във внезапен проливен дъжд и клоните

църквата. Пълна закрила." Откъде ми хрумнаха тези клишета?

на дърветата рязко се огънаха от поривите на вятъра. Проблясваха свет­

Изригваха с адреналина, редуващ се с тревогата и страха.

кавици, отекваха гръмотевици - отново и отново - като демонични

Пъхнах фенера в колана на дънките си, хванах веригата с дясна­

същества, които се търсят едно друго.

та си ръка и стиснах една ръждясала метална пръчка с лявата. Канех

Дрехите ми подгизнаха, косата ми залепна за главата. Вода се стича­

се да дръпна рязко, но не срещнах съпротива. Веригата се плъзна през

ше по лицето ми, замъгляваше зрението ми, пареше раната на буза­

пръчките и се уви около китката ми като змия. Пуснах пръчката на пор­

та ми. Мигах, отмествах косата си и тичах, заслонила очи с дланите

тата и дръпнах веригата с две ръце. Тя не се освободи напълно, а спря,

си. Издърпах единия край на ризата си и прикрих с него фенера, за

когато катинарът заседна между пръчките. Погледнах невярващо. Беше

да не се намокри.

закачена в края, без да бъде стегната.

Привела рамене, напредвах по пътеката, без да забелязвам нищо,

Издърпах останалата част от веригата и я огледах. Междувремен­

освен осветеното от жълтия лъч на фенера.

но вятърът бе стихнал и бе настанала зловеща тишина, която отеква­

След около петнайсет метра го забелязах. Като се връщам към този

ше в ушите ми.

момент, осъзнавам, че в този миг, за частица от секундата, мозъкът

Преметнах веригата над дясната част на портата и издърпах лява­

ми е свързал образа пред очите ми с нещо вече преживяно неотдав­

та към мен. Пантите изскърцаха оглушително. Никакъв друг звук не

на. На някакво ниво на съзнанието си разбрах какво виждам, преди

смущаваше тишината. Никакви жаби. Нито щурци. Нито влакови си­

мисълта ми да асимилира видяното.

рени в далечината.

Когато се приближих и лъчът измъкна намереното от прикритие­

Портата се раздвижи с неохота и аз се промъкнах, затваряйки я зад

то на мрака, веднага го разпознах. В следващия миг усетих съдържа­

себе си. Тръгнах по пътя, а обувките ми скърцаха тихо по чакъла. По­

нието на стомаха си в гърлото.

стоянно местех лъча на фенера от пътя към гъстите дървета от две­

В трептящия сноп светлина видях кафяв найлонов чувал за боклук,

те му страни. След десет метра спрях и насочих лъча нагоре. Злокоб-

който се подаваше между пръстта и листата. Краят му бе омотан и стег­

но неподвижните клони бяха преплетени в арка над главата ми.

нат на възел. Възелът стърчеше от пръстта като тюлен, подал глава,

Ето я църквата и камбанарията. Така. Треперех от напрежение и

за да си поеме въздух.

кипях от енергия, която навярно би била достатъчна да боядисам Пен-

Гледах как дъждът облива чувала и земята наоколо. Водата отми­

тагона. „Губиш контрол, Бренън - предупредих се сама. - Мисли си

ваше пръстта от плиткия гроб, тя ставаше на кал и бавно, но неотмен­

за Клодел. Не. Мисли за Ганьон, Тротие и Адкинс."

но разкриваше дупката. Усетих как коленете ми омекват при вида на

Обърнах се надясно и обходих с фенера, докъдето можеше да стиг­

чувала, който се показваше все повече и повече.

не лъчът му. Спирах за малко на всяко дърво край пътя. Те описва­

Една светкавица ме изтръгна от унеса. По-скоро подскочих, а не

ха безкрайна редица. Когато огледах по същия начин дърветата от­

пристъпих към чувала, и се наведох да го огледам. Пъхнах фенера в

ляво, видях тясна пролука на около десет метра по-нагоре.

дънките си, грабнах завързания край и го дръпнах. Все още бе заро­

Без да отмествам лъча на фенера от тази пролука, тръгнах напред.

вен достатъчно дълбоко. Опитах да развържа възела, но мокрите ми

Приличаше на дупка, но не беше. Нямаше празнина между дървета­

пръсти се плъзгаха по найлона. Възелът не поддаваше. Приближих

та, ала мястото изглеждаше някак различно, неестествено. И тогава

нос към завързания край и подуших. Кал и найлон. Никакъв друг ми­