Unknown - in0

разчиташе на „Гранада", Бренън, но къде отива тя? Джули си пропра­

цуг с надпис „Университет на Монреал" на гърдите. Носеше книж­

вяше решително път през тълпата, без да обръща внимание на под-

на торба под мишница.

256

257

Пулсът ми се ускори още повече. Той ли е? Това ли е лицето от

не паднат. Махни само една и всички ще се срутят. На табелата и пи­

камерата над банкомата? Беглецът от улица „Берже"? Напрегнах се

шеше, че се казва, Дьо Сен Витюс" и предлага СТАИ ЗА ТУРИСТИ.

да видя чертите на мъжа, но бе прекалено тъмно, а и той бе много да­

Има си хас!

лече. Щях ли да разпозная Сен Жак даже и да го видех по-добре? Съмни­

Тук ли живееше той или ползваха мястото само за срещи? Отно­

телно. Снимката бе твърде размазана, а мъжът в апартамента - пре­

во зачаках.

калено бърз.

Огледах се къде мога да се скрия. Пак забелязах нещо като про­

Двамата гледаха право напред и не се докосваха, нито говореха.

ход в далечния край на улицата. Прекосих и се уверих в съществува­

Изминаха пътя, по който бяхме дошли с Джули, само че на „Сент Кат­

нето му. Вече имах опит. Или късмет.

рин" се отклониха и продължиха на юг, вместо да завият на запад. За­

Поех си дъх и се плъзнах в мрака. Почувствах се, все едно се пъхам

виха още няколко пъти, криволичейки из улички със западнали

в кофа за боклук. Въздухът бе топъл и тежък, миришеше на урина и

апартаменти и изоставени офиси, пресечки, които бяха тъмни и от­

развалена храна.

кровено недружелюбни.

Стоях в тясното пространство и прехвърлях тежестга си от крак

Следях ги на половин пресечка разстояние, като внимавах да не вди­

на крак. Заради паяците и хлебарките, които бях видяла на предиш­

гам никакъв шум, за да не ме забележат. Нямаше къде да се прикрия.

ното място, не смеех да се облегна на стената. Не можеше да става и

Ако се обърнеха и ме видеха, нямаше да имам никакво извинение: ня­

дума за сядане.

маше витрини, които уж да разглеждам, нито вход, в който да вляза,

Времето се влачеше. Очите ми не се отделяха от „Сен Витюс", но

нищо, зад което да се скрия, реално или измислено. Единствената ми

мислите ми бяха на светлинни години оттам. Мислех за Кейти. За Габи.

възможност бе да продължа да крача с надеждата да стигна до пресеч­

За свети Вит. Кой всъщност беше той? Как ли би се почувствал, ако

ка, преди Джули да ме разпознае. Изобщо не погледнаха назад.

знаеше, че тази дупка е кръстена в негова чест? Не се ли наричаше така

Проправяхме си път през плетеницата от улички и алеи, всяка по-

някаква болест? Или онова беше Сент Елмо?

празна и безлюдна от предишната. Продължиха да вървят и изчезна­

Замислих се за Сен Жак. Снимката от банкомата бе толкова неясна,

ха зад един ъгъл. Ускорих крачка, изплашена, че ще ги изгубя в крат­

че чертите на лицето му изобщо не се различаваха. Старецът бе прав.

кото време, през което не ги виждах.

И майка му не би го познала от тази снимка. Освен това може би вече

Страхът ми се оказа оправдан. Когато завих зад ъгъла, бяха изче­

бе променил прическата си или си бе пуснал брада, или пък носеше

знали. Улицата бе тиха и пуста.

очила.

По дяволите!

Никой не влизаше и не излизаше от „Сен Витюс". Опитах се да не

Огледах сградите от двете страни, обходих с поглед всяка стълба,

си представям какво става вътре в една от стаите. Надявах се мъжът

всеки вход. Нищо. Нито следа от тях.

да свърши бързо. Много умно, Бренън.

По дяволите!

В тясната ми ниша не се чувстваше никакъв полъх, а тухлените сте­

Втурнах се по тротоара, вбесена на себе си, че ги бях изгубила. Бях

ни от двете страни задържаха жегата от деня. Изпотих се и блузата

на около половината път до следващата пресечка, когато една врата

залепна за кожата ми. Косата ми бе влажна и разрошена, от време на

се отвори и клиентът на Джули излезе на ръждясал железен балкон

време капки пот се стичаха по лицето и врата ми.

вдясно на пет-шест метра пред мен. Беше на нивото на раменете ми,

Пристъпвах от крак на крак, гледах и мислех. Въздухът бе засти­

с гръб към мен, но анцугът изглеждаше съшият. Замръзнах, неспособ­

нал. Небето просветваше и громолеше тихо. Небесен тътен, нищо по­

на да измисля какво да направя.

вече. Понякога някоя кола осветяваше улицата, после отминаваше и

Мъжът се изплю от балкона. Изтри уста с опакото на ръката си и

всичко пак потъваше в мрак.