Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

..............................................................................

1 Барк — голям ветроходен кораб, — Бел. пр

..............................................................................

Наближаваше краят на месеца. Една вечер, когато по молба на мама намалявах газта в коридора, така че само

«леко да осветява», влезе доста закъсняла Кейт.

— Ти ли си, Роби? — смути я сякаш дори мъждукането в коридора, но гласът й звучеше топло и дружелюбно.

— Да, Кейт.

Щом слязох от стола, на който се бях качил, за да достигна газовия полилей, тя ме хвана под ръка.

— Милото ми момче!

Пламнах от удоволствие. От доста време вече Кейт е особено мила към мен.

— Слушай, Роби — тя се спря, засмя се и после внезапно продължи пак. — Много смешно. . . Джеми Ниг иска

да ме заведе на Ардфилънскпя панаир — тя отново се засмя при мисълта за абсурдното желание. — Разбира се,

не мога да отида с него сама, не подхожда много на една дама. Той и сам го разбра, затова. . . той. . . тоест ние. .

.ще се радваме да те вземем с нас, ако искаш да дойдеш.

Дали искам да отида! Нима не съм чувал, не съм мечтал за блажените удоволствия на Ардфилънския панаир,

където веднъж в годината за развлечение на цялата община се струпваха всякакъв род представления,

забавления, увеселения.

— О, Кейт! — прошепнах аз.

— Тогава решено! — тя отново стисна ръката ми и вече започна да се качва по стълбите, когато нежно се

обърна, сякаш изведнъж си спомни нещо: — Приятелят ти Гавин си дойде. Току-що го видях да идва от гарата.

Гавин си е дошъл! Най-после. Два дни по-рано. Значи утре сутринта ще го видя. Тази мисъл ме развълнува и се

смеси с мисълта за Ардфилънския панаир. Дишах бързо. Изгарящ от очакване, аз леко открехнах входната врата

и се взрях в тъмнината. Звезди нямаше, облаци закриваха небето, но мекият прохладен ветрец беше пълен с

обещания. Колко чудесен може да бъде животът, просто чудесен!

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин излязох рано. Обещах да върна на Анджело куп списания, които той ми беше дал, и исках

да се освободя колкото е възможно по-скоро. Но докато тичах надолу по пътя за гробищата, срещнах Гавин,

тръгнал към Луамънд вю.

— Гавин!

Нищо не каза, но страшно стисна ръката ми, Все още опитвайки се да овладее пламенната си усмивка, която

навярно презираше като проява на слабост. Не бе пораснал много, но беше позагорял и изглеждаше по-здрав от

всякога. Само щом го видях, щом почувствувах как сивите му очи търсят моите, цял се изпълних с топлина.

Исках бързо да му кажа колко ми е липсвал. Но това се забраняваше. Трябваше да бъдем спокойни, силни и да

говорим само за най-главното.

— Идвах да те взема — обяснявайки появяването си в този ранен час, той погледна в далечината към нашите

Уинтънски възвишения. — Мислех си, че можем да се качим на Ветровития зъбер. Има един орел там. Горският

казал на татко. Ще стигнем до зъбера преди пладне и ще го издебнем. Взех и обед със себе си.

Видях раница на гърба му. Орел и Гавин, цял ден на хълма. . . Сърцето ми подскочи.

—- Просто грандиозно! Но първо трябва да занеса тези списания на Анджело.

— На Анджело ли? — повтори той с недоумение.

— На Анджело Антонели — обясних бързо, — нали го знаеш, онова малкото италианче. Често се виждахме с

него, докато те нямаше. Разбира се, той е много малък. . .

Спрях да говоря, смутен от недоверието и обидата в очите му.

— Единствените италианци, които познавам в Ливънфорд, са онези търговци на сладолед. Един от тях даже се

мъкнеше из града с латерна и маймунка и просеше.

Ушите ми пламнаха от това осъдително отношение към чичо Вита, Николо и приятелите ми. Гавин добави:

— Да не би да искаш да кажеш, че си се сдружил с някое тяхно келеме.

— Анджело се отнасяше много добре към мен — казах аз със странен глас.

— Анджело ли? — още по-силно засегнат, той презрително се усмихна на името. — Хайде! Да се качваме на

зъбера. Там горе ще можем да поговорим кой какво е правил.

Наведох глава, забих упорито поглед в паважа.

— Обещах да ги върна. «Сфиър», «График», «Илюстрейтид лондон нюз» — Устните ми пресъхнаха. Аз бранех

списанията с надеждата, че с това ще защитя Антонели. — Тази седмица в тях имаше някои чудесни снимки как

от пашкула се излюпва пеперудата Мъртвешка глава. Всяка събота мисис Антонели ги изпраща на свои роднини

в Италия. Трябва да сварят пощата. Много мило от страна на Анджело, че ми ги дава първо аз да ги видя.

Гавин пребледня. Гласът му звучеше напрегнато и ревниво.