Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

старата му разсъдливост и спокойствие. Стори ми се, че снощи той имаше хилав, малко болнав вид и аз постоях,

докато натопи хляба си в какаото и бавно го изяде.

— Как е кракът? — попитах. Напоследък започна да влачи левия си крак.

— Добре, добре. Само съм го навехнал. Имам здрав организъм, Робърт.

На следващата сутрин в завода почувствувах как Галт, бащата на Софи, ме наблюдава със странен вид.

Работехме над един нов генератор и той през цялото време се навърташе край мен и сегиз-тогиз идваше да

вземе я гаечен ключ, я пила. Избрал момента, когато Джеми беше на другия край на цеха, той каза:

— Искам да те видя след работа.

С отвращение погледнах безцветното небръснато лице, леко оживено от мътните му очи.

— За какво?

— После ще ти кажа. Ще се видим в бара на техниците.

Преди да успея да му откажа се появи Джеми и Галт си отиде. Почувствувах се объркан и разстроен. Какво по

дяволите иска от мен? Казах си, че няма да отида. Но в шест без пет, обхванат от тревожно любопитство, аз

влязох в бара точно срещу заводския портал и намерих Галт вече седнал на една малка маса в ъгъла на дългия

салон, посипан със стърготини, почти празен и още неосветен за вечерта. Поздрави ме с безжизнена усмивка.

— Какво ще пиеш ? Поклатих глава твърдо.

— Бързам. За какво става дума?

— Първо ще изпия половинка — Поръча пиенето и когато го донесоха, каза: — За моята Софи.

Изчервих се възмутен.

— Аз нямам нищо общо с това.

— Може би нямаш — той изпи уискито си замислен, погледът му блуждаеше около мен — но ще стане

истински скандал, ако излезе наяве.

Сякаш ми хвърли кофа вода в лицето. Бях смутен и объркан, няма да отричам, че от уплаха хладни тръпки

полазиха по гърба ми.

Той кимна към другия стол на масата.

— Седни и не бъди толкова надменен. Ще изтраеш още една половинка. — Помълча и пак ме заразглежда с

малките си неприятни очи. — Нали не възразяваш?

— Пий, щом искаш — измърморих аз.

— Наздраве — каза той, когато дойде и втората чашка.

След половин час, пребледнял, настръхнал, изгарящ от ярост и болка вървях по Драмбък роуд. Младите кестени

се разлистваха, но аз не ги виждах. Стигнах в къщи, качих се по стълбите до дядовата стая, затворих вратата зад

себе си и се обърнах към него. При влизането ми той стана с писмо в ръка.

— Погледни, Роби — гласът му звучеше развълнувано и доволно. — Утешителната награда в последното

състезание. Кутия цветни моливи и едни том на «Добрите дела».

— Ти и добрите ти дела! — в горчивината си аз го блъснах назад, книгите и хартиите се разпръснаха по пода.

Той ме погледна оклюмал.

— Какво е станало?

— Не се прави, че не знаеш — по-скоро мъката, отколкото яростта направи гласа ми тих и концентриран. —И

като си помисля, след всичките ти обещания. . . когато съм заобиколен от толкова мои собствени тревоги. . .О,

Господи, това е последната капка.

— Не разбирам — и започна да клати глава.

— Тогава помисли — наведох се и го разтърсих. — Помисли защо Софи напусна.

Той повтори думите, очите му гледаха уморено и объркано. После сякаш нещо му просветна. Спря да се

поклаща и ме погледна с друг израз — вече не се чудеше, а почти апостолски вдигна дясната си ръка, подобно

на Мойсей, който заповядва да бликне извор от скалата.

— Робърт, кълна ти се, винаги сме били добри приятели. Никога повече такова нещо! Нищо такова вече.

— Наистина ли! — горчилката ме задушаваше. — Очакваш да ти повярвам. . . с твоята репутация! — той ме

гледаше виновно. — Забъркал си се в такава безнадеждна каша. Но аз си измивам ръцете.

Обърнах се и излязох от стаята. Оставих го съвсем уплашен на килимчето пред камината. Докато вечерях, се

мъчех да разплета тази нова неприятност — в един миг тя ми се струваше незначителна, в следващия —

безкрайна беда. Унил, аз се чудех не сбърках ли, омиротворявайки Галт. . . всъщност, подкупвайки го като

платих пиенето му. Това вече само по себе си е признание за вина. Но ако бях заел по-твърда позиция, никой не

знае какво би могъл да направи той. Нещастие на нещастията! Докато мечтаех за любовта като за нещо топло,

пламенно, това тук, долно и позорно, дойде да ми се надсмее.

Когато след час се качвах към стаята си, намерих стареца да ме чака на площадката с лист хартия в ръка. Подаде

ми го с достойнство и даже малко победоносно.

— Уредих всичко, Робърт — успокои ме той с лека усмивка. — Отворено писмо до жителите на града. Прочети!