Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

срещнахме, той ми се усмихна особено.

— Правя всичко възможно за теб, Шанън.

— По какъв начин? — запитах учуден.

— Оставям те сам.

Отминах. Не намерих какво да му кажа. Бях уморен до смърт, всичко ми бе омръзнало. Странно, но

единственият човек, към когото се обръщах, бе баба — може би тя ме привличаше с твърдата си като скала

устойчивост. Докато дядо наподобяваше просто сламка на вятъра, без корени, на които да се държи, тя черпеше

поддръжка и опора дълбоко, дълбоко от селските си първоизточници, сякаш почти от земята, която я бе сьздала.

До късно седяхме заедно на кухненската маса, тя ми разказваше накратко за раннитe си дни във фермата на

баща си в Аиршир, където се правело сирене; как е носила прясно опечени погачи на жетварите в полето, как е

наблюдавала танците на картофоберачите през нощта в хамбара под звуците на цигулка. Все повече забелязвах в

нея дребни «селски» номера — навика например да изважда граха от супата си, да го нарежда в стегнат кръг по

края на чинията си, за да го изяде после със сол и пипер. Беше пълна с народни поговорки от рода на:

«Цвеклото ще ти докара лумбаго» или «Дрехата си не хвърляй, докато не си е отишъл май». Запази и голямата

си страст да запарва билки. Паметта й, особено за семейни дати, беше чудесна. С куката си за плетене тя още

можеше да прави изящни дантели със сложни мотиви, носеше ги на шапката и яката си и това й придаваше

винаги свеж вид. Неведнъж ми е казвала, че в семейството й са дълголетници, че майка й останала напълно с

ума си до деветдесет и шест годишна възраст. Беше съвсем сигурна, че тя ще мине този рекорд и често със

сдържана въздишка отбелязваше за дядо и приятелката си мис Минс: «Колко тъжно, вече са изнемощели.

Коледа почти дойде. Магазините в града блестяха от бодлива зеленика и хартиени ленти. Но празничните дни

малко променяха Луамънд вю: баба ще отиде на нощната литургия, Кейт може да ни изпрати сливов сладкиш,

дядо, ако не го обуздаят, ще се напие. Въпреки това с приближаването на Бъдни вечер се чувствувах все по-

неспокоен и притеснен. За да се преборя с това, потапях се още по-дълбоко в книгите, взети от обществената

библиотека. Често вечер бях толкова уморен, че щом се нагласях да чета, веднага задрямвах и изведнъж се

събуждах сепнат, когато ноздрите ми се напълваха с дима на загасващата свещ. Повечето пъти в неделя през

тази мрачна зима лежах по половин ден в леглото и размишлявах над Чехов, Достоевски, Горки и другите руски

писатели. По-рано харесвах романтичната проза, но тя отстъпи пред един по-трезв и реалистечен вкус. Започнах

да си блъскам Главата с философията, бъхтех се над Декарт, Юм, Шопенхауер и Бергсон, далеч не по силите ми,

но от време на време бях възнаграждаван с някой слаб като през зимата лъч и той увеличаваше чувството ми за

изключителните ми способности и надменността ми към теологията. Язвителната ми усмивка разби цялата

структура на божественото откритие. Не може един учен, един изследовател да вярва, че светът е сътворен за

една нощ, че мъжът е създаден от глина, а жената от преобразуването на едно ребро. Райската градина с Ева,

ядяща ябълката до озъбената змия, беше очарователна приказка. Всички факти говорят за един по-различен

произход на живота — развитие в продължение на милиони години от праисторическата пяна на целулоидните

съединения в големите морета и блата на застиващата земя чрез безкрайно дълга еволюция на тези форми на

протоплазмата, през амфибиите и влечугите, до птиците и млекопитаещите, един наистина забележителен

цикъл, и той, колкото и да е неприятно, практически с разлика в кожата, ни е направил братя с Николо.

Лишен от илюзиите си, аз търсех сантиментална утеха в красотата. От библиотеката избирах книги за велики

художници, изучавах цветните репродукции на техните шедьоври. Тогава попаднах на импресионистите.

Новите им идеи за цвят и форма ме очароваха. Връщайки се от работа, аз се спирах и дълго гледах пурпурните

сенки, хвърлени от сините кестени, или светлолимоновите ивици, проточили се по вечерното небе зад Бен.

Глупав и болезнено впечатлителен страдащ страшно от «зелената» си младост, аз придадох на тази планина

невъобразим симво-лизъм, за мен тя представляваше недостижимото в живота. Ако не можех да стигна върха,

поне стоях в поза на презрително предизвикателство в подножието й.

Въпреки че не зачитах мълниите, а и каквото и да е друго на света, с идването на Коледа се почувствувах