Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

нещастен. Предната нощ бях ходил в Барлоун с подарък за момченцето на Кейт. Исках и аз да помогна да се

напълни чорапът му с подаръци и дълбоко в душата си се надявах да ме поканят за коледния обяд. Но когато

минах, там нямаше никого. Завързах пакета на дръжката на вратата и си отидох. Сред малкото получени

картички имаше една от манастирските сестри. Усмихнах се — просто благовъзпитано, но чувството ми за

превъзходство не ме направи по-щастлив. Наближи един часът, не можех да се изправя пред тъжния обед долу.

Взех си шапката и излязох.

Бродех из града по сивите безлюдни улици. В Ливънфорд нямаше ресторант, където човек можеше истински да

се наяде. Накрая отчаян влязох в бара на техниците. Тук изпих чаша бира, хапнах хляб и сирене. Това студено

меню не направи перспективата да се върна в безрадостния дом по-приветлива. В стаята ми нямаше дори

камина.

Обществената библиотека се отваряше между два и три часа — отстъпка пред факта, че денят не е всеобщ

празник. В библиотеката беше топло. Там прекарах почти час и си взех друга книга. После се отправих към

къщи.

Над града се беше спуснала студена мъгла и мракът приближаваше. Вървях по църковната улица и не видях

високата фигура, задала се насреща ми, но още щом чух почукването на чадър по тротоара до мен, се сетих кой

е и се сепнах, без да мога да прикрия това.

— А, ти ли си, Шанън? — тонът на каноника Рош беше дружелюбен. — Чудех се дали не си заспал зимен сън.

Мълчах и си казвах, че не трябва да се страхувам от този мъж, който в последна сметка е само едно човешко

същество и в него ни най-малко не са заложени някакви тайнствени сили.

— Викат ме при болен в Драмбък Тол. В сътцата посока ли си?

— Да, отивам си у дома. Замълчахме.

— Картичката ми до теб миналата седмица сигурно се е загубила. Пощата не се отнася с уважение към

картичките. Имах един колега на гости, южноамерикански отец от Бразилия. Знаейки за интереса ти към

естествената история, си помислих, че може би ще поискаш да се запознаеш с него.

— Загубех интереса си към естествената история.

— Я!— почти почувствувах как повдига вежди. — Значи и това е загинало? Кажи ми, драги мой приятелю,

оцеляло ли е нещо от гибел?

Продължих да вървя с наведена глава.

— Какво носиш там? — и той измъкна книгата изпод мишницата ми. — Братя Карамазови. Не е лоша.

Препоръчвам на вниманието ти Альоша. Млад човек, който не отстъпва от бога.

Върна ми книгата. Няколко минути продължихме да вървим мълчаливо.

— Мило момче, какво става с теб?

Промяната в тона му ме изненада. Очаквах сурово да ме смъмри, че съм «отстъпил от бога», «пропуснал да

почета Великдена» и т.н.; мекият му глас ме накара да се просълзя. Слава богу, беше тъмно, нямаше да ме хване

по тоя начин.

— Няма нищо.

— Тогава защо не идваш при нас както по-рано? Липсваш ни, на сестрите и особено на мен.

Събрах цялата си сила, решен да не се плаша и да не мълча. Искаше ми се той да научи какво става в

съзнанието ми.

— Не вярвам вече в бога. Отказах се от цялата тая работа.

Той прие това мълчаливо. Всъщност продължи да върви толкова дълго, без да отговори, че аз крадешком го

погледнах в лицето — слабо, уморено, обезкуражено лице. Потресен, разбрах това, което никога преди не ми бе

минавало през ума—той също е обременен със свои огорчения и мисълта, че аз вероятно ги увеличавам, засили

съжалението ми. Изведнъж той заговори, загледан право напред, сякаш говореше на себе си:

— Не вярваш в бога, достигнал си победа на разума ... Е, да, нищо чудно, че се гордееш с това — Помълча. —

Но какво знаеш за господа? Всъщност какво знам и аз за него? . . . Страхувам се, отговорът е — нищо. Той е

напълно непознаваем . . . неразгадаем . . . безкрайно недосегаем за въображението, за всички сетива. Не можем

да го изобразим или да обясним въздействието му над нас с човешки средства. Повярвай ми, Шанън, лудост е да

достигнеш бога с ума си. Не можеш да проумееш неразбираемото. Най-голямата грешка, която можем да

извършим към бога, е винаги да спорим, докато трябва просто сляпо да му вярваме. Помълча малко и продължи:

— Помниш ли как веднъж говорихме за онези същества, които живеят на пет мили дълбоко в океана и без очи

опипват пътя си в мрака . . . един вид вечна нощ . . . само от време на време слаб фосфоресциращ отблясък ? И

ако ги доведат по-близо до дневната светлина, те просто избухват. Така става и с нас, приближим ли се до бога .