Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

— Пак пауза. — Най-големият ни грях е гордостта от интелекта. Много добре знам какво става в ума ти. Всичко

си свел до понятието за отделната клетка. Можеш да ми кажеш точно химическата структура на протоплазмата .

. . о, много прости вещества. Но можеш ли да синтезираш тези вещества в живот? Докато това не стане, Шанън,

остава ни само едно — да продължаваме в смирение и вяра.

Пак настъпи малчание. Почти стигнахме ъгъла на Драмбък роуд. Свивайки към Тол, преди да ме остави да

продължа сам и да изчезне в мъглата, за последен път ме погледна:

— Ти може да не търсиш бога, Робърт, но той те търси. И ще те намери, милото ми момче, накрая ще те намери.

Бавно, с объркани чувства, тръгнах към Луамънд вю. Трябваше да изпитвам гордост, че отстоях възгледите си;

да действуваш според идеите си, вече е нещо. А вместо това се чувствувах потресен, уплашен и в дъното на

душата си ужасно засрамен.

Ако каноник Рош беше използувал триковете на занаята си, обикновените си изтъркани фрази за хитрините на

дявола в тъй нататък, щях да се чувствувам прав. Една лошо избрана от негова страна дума, би го провалила.

Ако беше измъчвал сърцето ми със сантиментални намеци за младенеца, лежащ сега в яслата, можеше да

заплача, но никога нямаше да му простя.

Вместо това той ми оспорваше на моя територия и спокойно показа нищожеството ми. Да допуснем в последна

сметка, че всевишният съществува. Колко нелепо щях да се чувствувам тогава, дребна диатомея, една движеща

се ротатория, осмелила се да го отрича. И какви ужаси, какви мъки щяха да бъдат наказанията ми и най-лошото

— тормозът от съзнанието, че съм го отричал. В този миг изпитах непреодолимото желание да падна на колене

и в сляпа смиреност да се отдам на утехата от молитвата. Но, треперещ и упорит, се възпротивих и

несъзнателно ускорих ход. Когато очертанията на Луамънд вю се появиха пред мен, аз се предадох само на една

непобедима тъга. Простенах тихо:

— О, господи, ако има господ, каква Коледа си ми дал!

ШЕСТА ГЛАВА

През май настъпи късен мраз. След това времето се отпусна и обърна всичко в киша. И все пак една вечер, две

седмици преди празника на занаятите, шляпайки от завода към къщи през калта и топящия се сняг, видях, че по

живия плет се показваха пъпки и почувствувах как идващата пролет раздвижва и моите крайници. Алисън си

беше у дома; за празника на занаятите, а той не беше толкова далеч, се уговорихме да заминем в Ардънкейпъл.

Очаквах с нетърпение, с цялата си душа тази наша екскурзия.

В Луамънд вю, след като влязох в кухнята, веднага почувствувах, че се е случило нещо необикновено. Баба

седеше на масата със смирен вид, а татко, сложил ръка на рамото й, правеше всичко възможно да я утеши.

— Вземи си сам вечерята, Робърт — изправи се той и ме погледна многозначително и скръбно. — Софи

напусна.

Новината не ме порази особено. Сложих си тенекиената подложка за ядене, измих се в килера и се върнах. Взех

от фурната топлата покрита чиния, а баба се обърна към мен и с «ядосан» глас разшири татковите обяснения.

— След всичко, което направих за нея, да си отиде без нито една дума. Не мога да го разбера.

— Рано или късно ще вземем някоя друга — меко забеляза татко. — В края на краищата, тя беше прахосница...

и много ядеше.

— Сама не мога да правя всичко — протестираше баба.

— Ние с Роби ще ти облекчим работата — татко се усмихна някак закачливо и ужасно. — Нямам нищо против

да си оправям леглото сам. В същност много обичам домакинската работа.

Разбрах как тайно той много се радва за гдето се е освободил от разходите по прислугата и ще направи всичко

възможно да забави наемането на друга.

Щом свърших с яденето, за да услужа на старата жена, на път към стаята си занесох на дядо хляба, сиренето и

какаото му. Натиснах дръжката на вратата и внесох подноса. Той седеше до слабия огън с палто на раменете.

— Благодаря ти, Робърт — говореше с мек, спокоен глас. — Къде е Софи?

— Отишла си е — и сложих подноса пред него. — Напуснала без предупреждение.

— Да, да — вдигна очи той с изненадан, малко обиден израз. — Смайваш ме. Никога не знаеш, какво те очаква

от хората в наши дни.

— Малко е неудобно.

— Наистина — съгласи се той. — Трябва да ти кажа, че момичето ми харесваше. Много изпълнителна и млада.

За мен беше облекчение да намеря дядо сдържан, в един от онези благословени периоди, които го изпълваха със