Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Джеми. Напоследък отношенията ни пак се подобриха, той сякаш чувствуваше как полагам големи усилия да се

«справям с работата». На няколко пъти почти щях да го заговоря, но смелостта ме напускаше. В събота преди

обед, усещайки как Галт става все по-настойчив, аз отидох при началника на монтажния цех.

— Джеми — казах на един дъх, — можеш ли да ми заемеш малко пари.

— Разбрах, че си си наумил нещо — той хвърли фаса си, усмихна ми се и в същото време бръкна в джоба си за

шепа дребни монети. — Колко?

— Повече, отколкото си мислиш — преглътнах мъчително. — Но обещавам, че ще ти ги върна.

— Колко? — повтори той все още усмихнат, но пе така уверено.

— Пет лири.

Спря да се усмихва и ме погледна недоверчиво.

— За бога, ти с всичкия ли си? Мислех, че става дума за няколко шилинга.

— Кълна се, ще ги възстановя от заплатата!

— За какво са ти?

— Не мога да кажа. Но е важно.

Той ме погледна с любопитство. После пусна отново дребните пари в джоба си. Изразът на лицето му

показваше студенина, неодобрение и разочарование. Поклати глава:

— Мислех, че започваш да стъпваш на земята. Не съм Шотландската банка. И сам едва свързвам двата края.

Оттеглих се страшно обиден от този рязък отказ. Можех безропотно да нося колкото си искате власеници, но и

една пренебрежителна дума ме засягаше из дъно. До края на смяната не вдигнах глава, отбягвайки упорития

поглед на Галт. Когато сирената зави, аз му се изплъзнах, стрелнах се към портала и до половината път към

къщи бягах.

В неделя успях да се притая, но цялата следваща седмица Галт безмилостно ме тормозеше. Първоначалното

колебание премина и аз поех това задължение, индентифицирах го със себе си. До смърт ми се искаше да се

разтоваря от него. Бях максималист, всичките ми предишни начинания бяха пропити с решимостта «направи

или умри!» и това нямайте да прави изключение.

Горещо желаех последното удовлетворение «на разплата с Галт». Наистина чувствувах, че самият аз му дължа

тези пари, че това е справедлив дълг, който на всяка цена трябва да изплатя. Галт подхранваше тази илюзия.

Намекна за постъпки в съда. Предупреди ме, че сега и аз съм замесен в аферата. Спомените какви мисли и

трепети ме тревожеха, когато Софи оправяше стаята ми, притуриха нещо към това чувство за вина. С какво съм

по-добър от стареца?

Дойде събота, а нищо не съм измислил. Опитах се да избягам от преследвача си, но Галт ме чакаше на портала.

Обяви ултиматума си. Каза ми с груб глас, който ме накара да му повярвам, че е поел някакви ангажименти към

тукашния човек, събиращ облози за конни състезания.

— Ако не ми ги донесеш довечера — рече той, — тая работа здравата ще се разчуе.

Тръгнах с чувството на огорчение и обида. Казах си, че до смърт ми е омръзнало да нося на раменете си чужди

товари. Достатъчно. Повече не мога.

Стигнах у дома. Баба слизаше по стълбите спокойна и носеше в ръце «Книга за доброто».

— Пита за теб — и направи движение с глава назад и нагоре. — Тази сутрин е някак странен. Поседях малко

при него и му почетох една глава — Напоследък тя се зае с това достойно дело. Явно дядо беше пред своя залез

и вместо старата враждебност, тя показваше много покровителствено отношение към него.

Стоях нерешителен в коридора, после против волята си се качих и завъртях дръжката на вратата. Облечен, той

почиваше на леглото си със съвсем покорен и нещастен вид. Трябваше да кажа нещо.

— Какво ти е? Дядо се усмихна.

— Вероятно от твърде много духовно четиво. Можех да мина с малко от «Хаджи Баба» —погледна ме

неуверено. — На мач ли ще ходиш този следобед?

— Днес няма мач.

Повече нищо не казах. И той нищонпе очакваше. Но все пак слязох да обядвам, възмутен от неговото желание

да му правя компания. Казах си, че повече няма да имам с него нищо общо. И имах намерение да удържа думата

си.

Следобед заваля. Пъхнал ръце в джобовете, крачех из стаята и през прозореца се взирах към улицата. После без

настроение се изкачих по стълбите.

Разпалих камината му, тя силно се разгоря. Седнахме и изиграхме три партии дама и няколко хвърляния карти

— една игра, в която залагахме кибритени клечки и към която дядо беше много пристрастен. Почти не

говорехме. Но след това той се облегна в креслото, почетох му за приключенията на Хаджията в султанския

палат, които винаги го караха да се кикоти. В четири часа направих кафе, намазах топли препечени филийки.