Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

После старецът запали лулата си и се облегна с притворени очи.

— Също както едно време, Роби.

Искаше ми се да скоча, да го наругая. Когато е така спокоен и отпуснат, прегрешенията, оставили отпечатък

върху целия му живот, ти се струват още по-лоши и ненужни. Яд ме беше на него, но през цялото време докато

седеше и дремеше, не можех да се освободя от спомените за добрината му към мен през моето детство. Разбира

се, това не всякога е било добрина, а отчасти проява на неговия темперамент. Той винаги е бил малко позьор,

голям жанров актьор и ролята на благодетел му идваше съвсем по сърце. Но дори да допуснем всичко това, как

мога да го изоставя в последните му часове? Няма да понесе Гленууд. Видях това място, когато отидохме да

посетим Питър Дики. А за човек като дядо то ще е краят.

Въздъхнах и станах. Страшно се подразних, когато, излизайки от стаята, го видях дълбоко заспал на стола.

Тази нощ взех микроскопа, даден ми някога от Гавин, единствената ми ценна вещ, всъщност една наистина

свещена вещ, с която се заклех никога, никога да не се разделям, дори ако се разоря и започна да прося по

улиците. Заложих го в града. Взех добра цена — пет лири и десет шилинга — малко повече, отколкото очаквах.

После тръгнах по Венел, прекосих двора и се отправих към олющената, изподрасканата с тебешир сграда от

кафяв камък. Тук живееше Галт. Той стоеше по риза, облегнат на вратата. — Донесох ти парите — казах.

Пръстите му се затвориха около банкнотите. Вдигна поглед към мен. На лицето му се появи глупава усмивка.

— Значи се оправихме. Влез за минутка — и той посочи към вътрешността на къщата, мръсна, неприбрана,

тапетите цели в петна и покрити с бланки от неговото «Братство», по тях —- закачени изрезки на футболисти и

боксьори.

Поклатих глава и си тръгнах. Настроението ми изведнъж много бързо се повиши. По средата на общинския

парк разбрах, че в нервната си възбуда съм дал на Галт всичките пари от микроскопа — десет шилинга повече

отколкото той искаше. Какво от това? Изплатих му се, изплатих се и се освободих от него. Ако не съзнавах

толкова остро, че вече съм възрастен, щях да тичам и да скачам. И така, аз влязох в магазина в края на парка и с

малкото дребни пари в джоба си купих кръгла ябълкова пита. Ядях я бавно, вървях по Драмбък роуд в тихата

ясна вечер, с наслада вкусвах всяка хапка, облизвах трохите от пръстите си. Колко е хубава! Колко приятно е, че

вечерите ставаха по-дълги! Светлината беше прозрачна и нежна. В клоните на кестените пееше дрозд.

Приближих и изведнъж се обърнах към безобидната птичка.

— Някой ден ще ти дам да резбереш! Ха! Само почакай и ще видиш!

СЕДМА ГЛАВА

Ливънфорд, както каза някога мама, беше одимен стар град, но горите, езерата и планините наоколо бяха

красиви. Имаше всякакви местни туристически и фотографски клубове с. номинален членски внос от половин

крона, но когато Кейт и Джеми ме уговаряха да се запиша, когато баба с проницателен поглед ми внушаваше, че

една активна разходка «няма да ми навреди», само поклащах глава и лягах да чета. Аз, който известно време

практически прекарвах живота си по високите върхове на ветровитите зъбери, цели месеци вече не бях излизал

извън града. Но в утрото на пролетния празник на занаятите почувствувах как жаждата ми за пътешествия бързо

се съживява.

За нещастие в Шотландия вечно има един враг, с когото трябва да се бориш —времето. И в този свободен ден,

след като се облякох, видях от прозореца, че небето е сиво и вали дъжд. Нима това щеше да е някой от онези

неприятни порои, оказали се още по-потискащи поради чувството за разваления празник? Простенах и забързах

към гарата.

Тук, на влажния перон, доста печални стояха множество екскурзианти. Проправях си път между тях и изведнъж

сърцето ми започна лудо да бие. Тя вече беше там, с плътна мушама и синя барета върху гъстата коса,

разговаряше с Джейсън Рийд. Изведнъж цялата гара се озари от присъствието й. Приближих и Рийд ми кимна с

глава за поздрав.

— Не се безпокой, Шанън. Няма да дойда с вас.

Алисън тръсна дъждовните капки от носа си и с изкривена усмивка ме попита:

— Не е ли ужасно, Роби? Може би е твърде мокро да ходим.

— О, не — казах бързо.

Копнеех да отида, всъщност просто знаех, че трябва да отидем, дори и град да вали. Отново се ободрих, когато

Рийд весело каза:

— Няма да се стопите. Само гледайте да не ви отнесе зад борда. Барометърът ми тази сутрин отчете «топло и