Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

на планините. А? - засмя се той и се плесна по бедрото. - Като заглавие

на песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град -

и защо мислите? Никога не бихте отгатнали. - Той се закикоти неудържимо и

се задави от дима.

- Може би сте получили някакво наследство? - предположи Денис.

- Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък

и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.

Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:

- И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм. ..

Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:

- Тръгнал съм в Дънди да се женя.

Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в

обяснения:

- Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме

очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми

жена. Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар

че е ден за почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.

Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно

чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в

тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си

положение. Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение,

или бе предупреждение за нерадостното му бъдеще.

Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй

жалък, както този сивобрад

старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и самоосъждане той

започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно неправилно

чувство на подтиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в

него, и в отчаянието си той остана подтиснат и мълчалив, докато влакът не

навлезе в гара Сент Форт. Тук спътникът му стана и излезе от купето с

думите:

- Има да пътуваме още много. Аз само ще сляза да видя дали не може да се

намери нещо за загрявка. Една капка ще ми стигне да стопля стомаха си.

След секунка обаче той се върна, за да успокои

Денис:

- Ще се върна, няма да се бавя. Да не мислите, че ще ви оставя така. Ще

се върна и ще ви правя компания чак до Дънди.

След това слезе от влака.

Денис погледна часовника си и видя, че е седем и пет. Влакът нямаше -

закъснение. Като подаде глава от прозореца, Денис забеляза, че вятърът се

е засилил до крайна степен. Той поваляше слезлите на перона пътници, а

тежкият влак, макар че бе в покой, сякаш се люлееше на колелата си. Денис

видя около - Макбийт група тласкани от вятъра хора, които крещяха:

- Не е ли опасно да продължим, кондукторе? - Каква буря! Ще издържи ли

влакът?

- Дали няма да излезе от релсите?

- Каква нощ, боже, спаси ни! Ами как ще минем по моста? По-добре да си

бях останал в къщи.

Стори му се, че неговият приятел Макбийт е разтревожен и сприхав; но

макар че той наистина се безпокоеше поради отговорността, която носеше за

стоте души във влака, в отговорите му звучеше невъзмутимото спокойствие и

увереност на служебно лице. .

- Няма опасност, сигурни сте като у дома си.

мадам.

- Буря ли е това? Та това е само лек ветрец. Засрамете се.

- Няма да излезе от релсите. След час ще бъдете в къщи с дъщеря си,

уважаема госпожо.

Денис го слушаше как отговаря с равен, спокоен глас и непроницаем вид.

Спокойствието му, види се,

вдъхна пълна увереност на всички и като чуха успокоителните думи, хората

се пръснаха и влязоха в купетата си.

Най-после на влака бе даден път и той пак потегли. В този момент Денис

забеляза фигурата на своя спътник, който се бореше с вятъра, опитвайки се

да се качи на последния вагон. Но в объркаността и бързината си старият

овчар се подхлъзна и се просна на перона. Влакът се отдалечаваше от него,

старецът бе безвъзвратно оставен на гарата; докато излизаха от нея, пред

Денис при неясната светлина на фенера се мярна за последен път смутеното,

объркано и разстроено лице на овчаря, изразяващо почти комично отчаяние.

Влакът приближаваше към южния край на Тейския мост, а Денис седеше в

ъгъла и си мислеше с мрачна веселост, че старецът положително ще закъснее

за сватбата си на другата сутрин. Може би това бе урок, предназначен за

него. Да, той трябваше да си вземе бележка от това странно чудновато

съвпадение. Не биваше да закъснява за сватбата си с Мери във вторник.

Влакът се носеше напред и в седем и половина достигна началото на моста.