Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

необикновената болнична кола се движеше бавно, подскачаше и се друсаше, а

с двете си ръце докторът предпазваше, доколкото бе възможно, тялото на

Мери от ударите, предизвикани от неравния път.

Старицата гледа след тях, докато се изгубиха, после въздъхна, обърна се,

затвори вратата на обора и прегърбена, бавно се отправи към къщата.

Когато влезе в кухнята, стенният часовник в ъгъла отмери осем тържествени

удара. Тя отиде тихо до скрина, извади библията си и като сложи бавно

старите очила със стоманени рамки, отвори книгата наслука и спокойно

зачете.

XI

Вятърът, който духаше яростно в западната част

на страната, духаше още по-яростно в източната. В

неделя следобед, когато в Ливънфорд и околностите

цареше хаос, в графствата по източното крайбрежие

опустошенията бяха още по-големи.

В Единбург Денис с мъка вървеше по Принсес стрийт; вятърът, който

беснееше по сивия, пометен от бурята булевард, вдигаше палтото му над

главата и го заваляше. Денис обичаше този вятър; чувствуваше собствената

си сила, когато, борейки се, си проправяше път срещу него. С шапка в

ръка, разрошен и с отворена уста той си пробиваше път срещу вихъра.

Вятърът пееше в ушите му, свистейки като гигантски пумпал, а и Денис

пееше или по-точно инстинктивно издаваше нечленоразделни звуци - израз на

напиращите в него жизнени сили. Повечето от малобройните минувачи неволно

се обръщаха след него и завистливо процеждаха между посинелите си

треперещи устни: "Ама че юначага!"

Беше четири без четвърт. Денис бе закусил рано

у Маккинли - "Семеен и търговски хотел без спиртни напитки". Добре си

вършеха работата там - без всякаква показност, но затова пък имаше голямо

изобилие от вкусна храна. Денис очисти цял поднос със салам и бял пудинг,

изяде една порция кейк от овесени ядки и пресуши чайника в собствената

приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе готова да угажда във всичко

на Денис - той й беше симпатичен, както на повечето хора, и когато

пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му подари

голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне

в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му

даде силна, звучна целувка. "Добре е да имаш приятели" - мислеше Денис с

благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и

крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за

Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би

няма да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис

шеговито, той чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува

залива.

Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон имаше

само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до

пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го

опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее

вечно. Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине

разстоянието за един час - времето, което имаше на разположение.

Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата

вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да

затвърди положението си при "Блейн енд къмпани". Младият господин Блейн

имаше голямо влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис

разбираше, че ако го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата

"Файндли", победата беше в ръцете му. Той се зае да обмисля едно

остроумно, кратко слово, с което да започне разговора утре. Вървейки по

улицата, той чудесно декламираше речта си на вятъра и празните улици и с

безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с изразителни

жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да порази

младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически

подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение

забеляза, че ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че

се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От

ниската палуба заливът с бялата пяна, кипнала по гребените на

оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и по-страшен, отколкото от

вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите корабни въжета, с

които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха и плющяха