Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

клепачи; чертите й, обезобразени от тинята и разкривени от непоносимите

мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш изпущаха лъчи, които се бяха

събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и ограждаха като ореол

умореното й лице.

Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, -а самите пристъпи -

по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия

пристъп бе цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите

си, пронизваше я с нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв.

Виковете й се сливаха с воя на нестихващия вятър. Всичко, което

бе претърпяла, беше нищо в сравнение със сегашните й мъки. Тялото й

немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се смесваше с потта и с

мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна зовеше бога,

Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се

надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя

лежеше изоставена от всички, но накрая, когато вече не би могла да

преживее още един пристъп, вятърът зави с най-силните си и пискливи

тонове и сред разгара на бурята Мери роди син.

Докато отминаха последните мъки, Мери беше в съзнание. Сетне, когато

всичко свърши и нямаше болки, потъна в дълбокия кладенец на забравата.

Детето беше дребно, хилаво, недоносено. Свързано все още с безчувствената

си майка, то се залавяше с малките си пръстчета за нея или за празното

пространство. Главицата му се люшкаше на тънкото вратле. То лежеше до

майка си и едва дишаше, а тя постепенно губеше кръв и бавно побеляваше.

Но ето то изплака на пресекулки със слаб глас. Като че в отговор на този

зов вратата на обора бавно се отвори и мъждивата светлина на един фенер

проникна в мрака. Влезе една старица. Главата и раменете й бяха загърнати

с дебел кариран шал; като вървеше, тежките й дървени обуща хлопаха. Тя бе

дошла да види здрави и читави ли са добичетата и тръгна между тях, галеше

ги по вратовете, потупваше ги по страните и им говореше одобрително:

- Е, госпожо Пенси - мърмореше тя. - Ела насам, Дейзи! Помръдни се, Бела!

Стани, хайде! Хайде! Хайде, мила! Божке, каква нощ! Каква хала! Не се

тревожете, милички, бъдете спокойни! Здрав покрив имате над главите, не

бойте се. Ще ви...

Изведнъж тя вдигна глава и се ослуша. Стори й се, че чу в обора тих,

жаловит плач. Но тя бе стара и глуха, в ушите й кънтеше ураганът, та

реши, че се е излъгала и понечи да се обърне, за да продължи заниманието

си, когато още веднъж - този път ясно - чу слабия печален стон.

- Господи помилуй! Какво. .. какво е това? Чувам нещо, бога ми.. .

нещо... като че ли дете плаче.

С трепереща ръка тя наведе фенера и се заозърта

наоколо в тъмнината, после се стъписа поразена, не ....,, вярваща на

очите си.

- Боже, спаси ни! - извика тя. - Та това е бебе

и майка! Пресвета дево, тя е мъртва. Ох, каква

нощ, каква нощ! Какво доживях да видя.

Тя мигом сложи фенера на пода и коленичи със старческите си крака до

Мери. Без изтънчена нежност - грубите й ръце се заловиха за работа с

ловките и. .опитни движения на свързана със земята жена, за която

природата е отворена книга. Бързо, но без суматоха тя скъса пълната връв

и загърна детето с края на топлия си шал. После се зае с майката и с

изкуствен натиск незабавно изкара плацентата и спря кръвотечението.

Докато работеше, не преставаше да говори на себе си:

- Де се е чуло и видяло такова нещо! Едва не е умряла, горката! Пък каква

е млада и хубава! Ще се погрижа за нея. Сега е по-добре. Защо ли пък не е

дошла в къщи? Щях да я прибера. Ама виж ти, божа работа е това, дето

излязох да видя добичетата.

Тя потупа Мери по ръцете, потърка бузите й, покри я със свободдада част

на шала, в който бе завито детето, и бързо излезе.

Като се върна в уютната кухня, тя извика на сина си, седнал край

огнището, в което пращеше голям пън:

- Бързо, синко! Бягай като хала до Ливънфорд за доктор! Доведи го,

каквото и да става! В обора има болна жена. Бягай, за бога, и не

разпитвай! Животът й виси на косъм!

Синът и се втренчи в нея недоумяващ.

- Какво - попита той тъпо, - в нашия обор ли?

- Да - извика тя, - избягала е от бурята. Ако не бързаш, ще умре...

Бягай! Бягай за помощ!

Той стана все още объркан и заоблича палтото си.

- Ето ти тебе работа! - мърмореше той. - В нашия обор. Какво и е, а?

- Не е твоя работа! - кипна старата. - Махай се веднага! Не запрягай