Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

и плаваше сред чудновати останки, които сегиз-тогиз се устремяваха към

нея и бързо отминаваха надолу по реката. Движеше се с толкова голяма

скорост, че когато съзнанието й малко се проясни, разбра, че ако не

достигне бързо брега, ще бъде отнесена сред острите скали, които стърчаха

сред бързеите, непосредствено над Ливънфорд. Като продължаваше да се

държи за пъна, с последни сили Мери, зарита с крака. Студената речна вода

я пронизваше много по-силно от дъжда, пронизваше я, защото изворът в

планините бе покрит с лед и сняг, а освен това в планинските притоци се

стичаше разтопен сняг. Студът проникваше до мозъка на костите и; устните

и бяха безчувствени и макар че краката вяло се движеха по заповед на

волята, Мери не усещаше това движение. Въздухът толкова изстина, че

заваля град. Зърната бяха големи, твърди като камък, остри като ледени

шушулки; те браздяха водата като сачми и отскачаха от пъна като куршуми,

валяха немилостиво върху лицето и главата на Мери, нараняваха очите й,

шибаха бузите й, режеха долната й устна. Тъй като г трябваше да се държи

с две ръце много здраво за пъна, тя не можеше да се запази и бе принудена

да понася този безмилостен обстрел незащитена. Зъбите й тракаха;

наранената й ръка беше безчувствена и вкочанена; усети ужасно схващане в

кръста; чувствуваше, че умира от студ. Съприкосновението на ледената вода

я убиваше. В този момент, когато се бореше да достигне брега, я

преследваше една-единствена мисъл - не за нея или за Денис, а за детето в

нея. Властен инстинкт овладя съзнанието на Мери, сякаш това бе някаква

вест, минала по необикновени пътища от детето до самата нея; тя

неочаквано бе предупредена, че ако не излезе бързо от водата, детето й

непременно ще умре.

Никога досега не беше мислила с такава обич за детето си. По-рано

понякога бе го ненавиждала като част от собственото си презряно тяло, но

сега я обзе непреодолимо желание да го види живо. Ако умреше тя, щеше да

умре и то. Тя си представи как живото бебе, заключено в удавеното й,

плаващо към морето тяло, постепенно престава да шава в затвора на

безжизнената й плът. Мери отправи безмълвна молитва: искаше да живее - да

живее, за да даде живот и на

детето.

Беше достигнала до място, където набъбналата река, излязла от бреговете,

бе наводнила съседните поля. Мери вече чувствуваше, че вляво от нея

водата е по-спокойна и с последните си нищожни сили се помъчи да се

насочи нататък. Тя правеше опит след опит да се измъкне от главното

течение, но то я връщаше обратно. Почти беше изгубила всяка надежда,

когато при един остър завой на реката силен водовъртеж внезапно отклони

дънера от пътя му и Мери заплава към място, където нямаше вълни, нямаше

водовъртежи, нямаше бързей. Остави пъна да се носи по течението, докато

спре; после трепереща отпусна крака. Те докоснаха дъното и тя се изправи,

потънала до кръста във вода. Тежестта на водата и вкочаненото и тяло

почти не й даваха възможност да се движи, но все пак сантиметър по

сантиметър тя се отдалечаваше бавно от шума на реката. Най-после стъпи на

твърда земя. Огледа се. За голяма нейна радост сред непрогледния мрак

видя светлина. Тази светлинка беше като божествен балсам, разлян

неочаквано върху всичките й рани. Струваше и се, че години наред се е

движила в свят от мрачни призраци, дебната на всяка крачка от тъмна

неизвестност и невидими опасности, които можеха да я погубят. Малката

неподвижна светлинка блещукаше спокойно и в този слаб проблясък Мери

нам.ери утеха и успокоение. Спомни си, че тук някъде имаше малък самотен

чифлик. Който и да живееше в него, не би отказал да я приюти при ужасното

и състояние и в такава ужасна нощ. Сгърчила се от студ, тя се отправи към

светлината.

Сега вървеше едва-едва. В долната част на корема усещаше огромна тежест,

която като че я теглеше към земята; при всяко движение я разкъсваше остра

болка. Приведена почти одве, тя упорито вървеше напред. Светлината беше

толкова близко, а пък колкото повече вървеше, тя сякаш толкова повече се

отдалечаваше от нея. Краката й затъваха дълбоко в подгизналата почва; с

големи усилия тя успяваше да ги изтегли и с всяка крачка тя като че все

по-дълбоко затъваше в мочурището, което трябваше да прекоси. Все пак Мери

вървеше, затъвайки все повече и повече в тресавището; по едно време