Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

С огромна трудност бе извървяла около една миля от разстоянието, но това

не беше и половината от пътя до целта, а най-ужасната част бе

непосредствено пред нея. Тук пътят се превръщаше почти в пътечка без

никаква оградка или канавка, по която човек би могъл да се ориентира, без

нищо, което да го разграничава от съседната гориста местност, и се губеше

в гъстак от ели. Тази гора винаги бе мрачна, с тъжни дървеса, които

шепнеха жалостиво, но сега, в страховитата нощ, обгърнала я сама като

непроходим лес, гората беше страшна и отвратителна както черния мрак,

гъстеещ в сърцето на другата гора - нощта. Мери потрепера, когато си

представи, че трябва да

влезе в гората. Веднъж, още като дете, по време на една екскурзия с други

деца - тя се беше загубила между тези мрачни, сурови дървета, бе тичала

между тях, бе търсила самотна другарчетата си; и сега тя си спомни с

болезнена яснота детския си ужас, ужас, който се върна при нея върху

черни криле, когато, събрала всичката си смелост и сили, тя потъна в

гората.

Беше почти невъзможно да следва пътеката. Пипнешком Мери се мъкнеше

напред с протегнати ръце и изопнати пред себе си длани. Обтягането на

ръцете й причиняваше мъчителна болка в страната, където я бе ритнал баща

й, но тя беше принудена да ги държи така, за да пази главата и лицето си

от дърветата и да определя по-точно посоката на уморителния път. Докато

беше на открито, вятърът духаше все в една определена посока, но сега той

се въртеше около стволовете на дърветата и образуваше стотици течения и

вихрушки, при които бе невъзможно да се върви право напред. Мери бе

подхвърляна насам и натам като кораб, който си поправя път сред

водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го направляват

в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката,

когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби

равновесие и яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и

лявата й длан се надяна на острия като кама връх на един нисък счупен

елов клон, който стърчеше хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг

ръката й остана прикована към дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се

изправи на крака.

Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от

гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна,

опипваше пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в

ударената страна и непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка

на костите си, с мокра коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, -

пропита с дъждовна вода, тя се луташе из гората всред мрака. Падаше и

ставаше, олюляваше се назад и политаше напред под такта на безумната

музика на урагана, който ревеше между дърветата. Като че самият адски

шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше движенията й с

фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около изтръгващите се с

трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си да избяга

от тази препречила пътя й гора.

Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви

живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха

и тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното,

поривисто дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из

гората. Те шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и

детето й, ревяха силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки

звук наоколо й бе за нея непонятната и несвързана реч на тези въображаеми

същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я

заобикалят, че е сама, изоставена, забравена в гората, но залитайки

напред, умът й отново се помрачаваше, забулен от виденията на страха.

Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума си, тя се спря в

няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната - тънък

сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята

го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг - после той бе забулен

от пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително

фучеше насреща й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на

елите. Беше извън гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна

сляпо напред, за да избяга от гората и от бъбривите същества. Беше