Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

- Прекрасна нощ за разходка! - изръмжа Броуди със стиснати зъби. - Нощта

е достатъчно тъмна - тъкмо като теб! Можеш да обикаляш улиците колкото ти

душа иска, уличнице такава!

Изведнъж той протегна ръка, сграбчи я за врата и го стисна в огромната си

лапа като в клещи. В хола не се чуваше никакъв звук освен воя на вятъра.

Тримата изтръпнали свидетели на тази сцена - нищо неразбиращото дете,

майката и полууплашената, полузлорадствуваща баба - не продумваха дума.

Бяха се стъписали безмълвни. Чувството, което Броуди изпита при

докосването на мекия, но все пак непреклонен врат го подлуди; щеше му се

да го прегъне като вейка, докато изпука, и за момент Броуди остана така,

борейки се с това желание; после трепна силно и като дръпна Мери

внезапно, довлече я до вратата.

- Сега ще си вървиш - изкрещя той - и никога няма да се върнеш - никога,

докато не се дотътриш, докато не се повлечеш по земята, за да оближеш ей

тези обувки, които те ритаха.

При тези думи нещо заговори у Мери.

- Никога не ще направя това! - промълвиха бледите й устни.

- Не! - изрева Броуди. - Няма да се връщаш, курво недна! Никога!

С рязък, последен тласък той я отблъсна от себе

си. Тя изчезна в бушуващата отвън тъма, изчезна, като че хлътна в някаква

бездна - ни поглед, ни звук можеше да я достигне. Броуди остана на

вратата, пламнал от гняв и стиснал юмруци, напълнил дробовете си с

влажния, солен въздух, и закрещя с прегракнал глас:

- Да не си се върнала вече! Мръснице! Мръснице!

Последната дума той повтори безброй много пъти, като че тази хула му

доставяше удоволствие и облекчаваше яростта му. После се завъртя на

петата си, затвори вратата и остави Мери навън в нощта.

Мери остана там, където бе паднала. Чувствуваше се пребита, защото при

последния, жесток тласък на Броуди бе паднала по лице,върху острия чакъл,

с който бе покрит дворът. Дъждовните капки се забиваха болезнено като

игли в леко облеченото й тяло и плющяха по повърхността на локвата, в

която лежеше. Тя вече беше мокра до кости, но в момента влагата на

просмуканите й с вода дрехи само я освежаваше и разхлаждаше изгарящата я

треска. От ужасния поглед на баща си тя бе заключила, че той положително

ще я убие и сега, макар че ожуленото й натъртено тяло още гореше,

чувството, че е спасена, изпълни душата и и превърна ужаса в облекчение и

успокоение. Бяха я изхвърлили позорно, но беше жива, напуснала бе

завинаги един дом, превърнал се напоследък в ненавистен затвор за нея; тя

събра последните си сили и смело съсредоточи ума си върху бъдещето.

Въпреки страшния безпорядък в мислите й тя си даде сметка, че от Денис я

делят може би шестдесет мили; около нея бушуваше незапомнена досега буря;

тя нямаше нито палто, нито шапка, нито достатъчно облекло, нито пари; но

сега имаше смелост. Мери твърдо стисна мокрите си устни, опитвайки се без

страх да прецени положението си. Беше изправена пред два избора: единия

да се помъчи да стигне до къщичката в Гаршейк, а другия - да отиде при

майката на Денис в Дарок.

До Гаршейк имаше дванадесет мили, а тя знаеше само, че къщичката наричаха

Розов хълм, но нямаше представа къде се намира тя; освен това, дори ако

успееше да се добере до нея, щеше да бъде сама, без л пукната пара, без

ядене; сега разбра, че й е нужна някаква подкрепа. Ето защо Мери се

отказа от всяка, мисъл да търси Розовия хълм и по необходимост се спря на

другата идея. Трябва да отиде при майката на Денис! Тя поне ще й даде

убежище, докато се върне Денис. Майка му не ще й откаже това. Насърчена,

.; тя си спомни, че веднъж Денис й беше казал: "Ако се случи най-лошото,

можеш да отидеш при майка ми." Така и щеше да направи! Така трябваше да

направи! За да отиде до Дарок, бе принудена да върви. Не си спомняше в

събота вечер да имаше някакъв влак - от Ливънфорд за Дарок, пък дори и

да имаше, тя нито знаеше в колко часа тръгва, нито имаше пари за билет.

Следователно трябваше да поеме някой от двата пътя за Дарок. Единият бе

главната съобщителна артерия между двете селища, широк, главен път,

близо пет мили, другият бе тесен, пуст път, който минаваше направо през

полето, стесняваше се ту като . у алея, ту като пътечка, но не обикаляше

и не извиваше из окрайнините на двата града и беше почти с две мили по-

къс от другия. Силите й бяха толкова недостатъчни и мъките толкова

големи, че тя реши да хване втория път, защото разстоянието беше по-