Джефри Дивър - Пастирът

Работа, която изисква да притежаваш спокойствието на хирург и на летец.

Алиса не беше спокойна, естествено. Дишаше тежко и си придърпваше маншетите, вперила поглед в разцъфналата магнолия край пътя — пришълец в гората от кестени и хикории край раззелененото обширно поле с памук. Въртеше тревожно тънка диамантена гривна — купила я беше наскоро за рождения си ден. Взря се в гривната и в потните си длани, после ги отпусна върху тъмносинята пола. Откакто бяхме заедно, носеше само тъмни дрехи. Като камуфлаж, но не защото беше мишена на професионален убиец, а заради излишните килограми, с които се борела от пубертета. Знаех го, понеже се хранехме заедно и бях очевидец на битката. А и тя говореше често за схватката си с храната. Някои от хората, които пазим, не се нуждаят и не искат да завързваме приятелство. Други — като Алиса — държат да се сближим. Не се справям добре с тази роля заради прословутата си сдържаност, но се старая и криво-ляво успявам.

Подминахме табела. До отклонението оставаха три километра.

Работата ни изисква семпло, находчиво планиране. В тази сфера не можеш да импровизираш и макар да мразя думата «проактивен» (антоним на какво — «антиактивен»?), концепцията е жизненоважна за дейността ни. В този случай целта — да отведа Алиса непокътната при прокурора, за да даде показания — налагаше да въвлека убиеца в играта. Понеже протежето ми го следваше от часове, знаехме къде се намира и можехме да го задържим всеки момент. Ала направехме ли го, човекът, който го беше наел, щеше просто да повика друг да довърши начинанието. Предпочитах да сме в движение през деня, за да се добере Алиса до кабинета на прокурора, да даде показания и да се избави от опасността да я елиминират, тъй като вече няма да представлява интерес за наемника.

С помощта на протежето ми, бяхме съставили план да задмина ТИР-а и да застана пред него. Наемникът щеше да бъде принуден да увеличи скоростта, за да не ни изпусне от поглед, но преди да ни настигне с камиона трябваше да свърнем по отклонението. Заради острия завой и наклона, наемникът нямаше да ме забележи, но щеше да види примамката. После с Алиса щяхме да поемем по сложен маршрут към хотела в Рейли, където ни чакаше прокурорът, а примамката да поеме към сградата на съда в Шарлот — на три часа път от нас. Наемникът щеше да осъзнае измамата твърде късно. Щеше да се обади на работодателя си и той най-вероятно щеше да отмени мисията му. Ние щяхме да се задействаме, да арестуваме наемника и да се опитаме да стигнем до работодателя му.

Оставаше около миля до отклонението. Погледнах в огледалото — товарният камион беше на трийсетина крачки зад нас.

Насочих очи към Алиса — сега въртеше между пръстите си златна огърлица с аметисти. Подарък от майка иМ за седемнайсетия иМ рожден ден — вещ по-скъпа, отколкото семейството иМ можело да си позволи, но пък послужила като мълчалива утеха за липсата на кавалер за бала. Хората са склонни да споделят много с онези, които им спасяват живота.

Телефонът ми изжужа. Беше протежето ми.

— Да?

— Обектът напредна малко. На около стотина метра от камиона е.

— Почти стигнахме. Започваме!

Застанах зад примамката — съвсем близо. Шофираше мъж от организацията ни, пътничката му беше агент от ФБР и приличаше на Алиса. Позабавлявахме се в офиса, докато избирахме кой да изиграе моята роля. Кръглолик съм и ушите ми стърчат малко повечко, отколкото ми се иска. Имам твърда червена коса и не съм висок. В службата организираха импровизиран конкурс, за да открият най-елфоподобния колега, който да се превъплъти в моя милост.

— Ситуация? — попитах.

— Смени платната и увеличи малко скоростта.

«Неприятно му е да не ме вижда», помислих си.

— Почакай, почакай… — чух в слушалката. Напомних си да скастря протежето си да спестява ненужните възклицания — съобщенията бяха шифрирани, но все пак предаването им можеше да се регистрира. Протежето ми щеше да научи бързо урока си.

— Излизам от магистралата… Готово.

Все още с почти сто километра в час, свих по лентата за изход от магистралата, заобиколена от гъста гора. Товарният камион се движеше плътно до бронята ми.

Протежето ми докладва:

— Добре. Обектът дори не погледна към теб. Следи примамката и намали скоростта.

Спрях на светофара преди Шосе 18, после поех надясно. Камионът тръгна наляво.

— Обектът продължава по маршрута — долетя гласът на протежето ми. — Май вървим по план.

Гласът му не трепна. Аз съм доста хладнокръвен, но той ме води с една точка. Рядко се усмихва, никога не се шегува и в действителност не знам почти нищо за него, макар да работим заедно от няколко години. Ще ми се да не е толкова мрачен — не заради работата, понеже наистина е много, много добър, а просто защото бих искал да извлича повече удоволствие от свършеното. Стремежът да опазиш хората доставя удовлетворение, дори радост. Особено когато защитаваш семейства, както често се случва.