Unknown - i 3e0c0223816db71f

Той завъртя очи, погледна изкосо шапкаря и продължи:

— Мен особено ме заинтересува цялата тази история. От чисто хуманна

гледна точка, разбирате ли. Много ми беше жал, когато горкото мъничко бебче умря

в болницата.

Броуди го гледаше студено, но мъчението продължи:

— Казват, че малкото било много хубавичко и докторът бил много

разтревожен, че не могъл да го спаси. Освен това отнесъл се с особено внимание

към болестта на майката. Впрочем не е за чудене — случаят е бил твърде

необикновен, с пневмония и други усложнения.

Той тъжно поклати глава.

— Боже, какво нещастие, че бащата на детето загина и не можа да узакони

връзката си с нея и да я спаси от позор и… Извинете, господин Броуди, съвсем

забравих. Езикът ми просто се развърза — коварно се заизвинява Грирсън.

Той сипа сол в раната на Броуди, накара го да се разтренери и бе

достатъчно хитър, за да разбере кога да се оттегли.

Броуди го пронизваше с погледа си. Макар че вътрешно кипеше, той каза с

тих, сподавен глас:

— Дори ехидният ви език да меле цял ден, за мен това няма никакво

значение.

Това беше грешен ход, защото веднага даде възможност на Грирсън да го

чукне още веднъж, от което той не се отказа.

— Така, така! Ето какво се казва истински несъкрушим дух. Мога само да

се възхищавам, господин Броуди — продължи той, — от твърдостта, с която понасяте

целия този позор. Друг човек с такова положение в града лесно би паднал духом

след такъв скандал — та месеци наред целият град говореше за това нещо!

— Не обръщам внимание на брътвежите на хайманите от Крос — отвърна

Броуди, като дишаше тежко.

Да можеше, би убил събеседника си с поглед, но достойнството не му

позволяваше да употреби друго оръжие, а гордостта му пречеше да си отиде.

— Тъй, тъй — рече Грирсън замислено, — но _друг_ би се съсипал, ако тези

мръсници се подиграваха с него и станеше посмешище на целия град. Знаете ли

какво — добави той с понижен глас, като че току-що му бе хрумнала тази мисъл, —

всичко това би било достатъчно да доведе един обикновен човек дотам, че да се

пропие от мъка.

Броуди го изгледа изпод рошавите си вежди. Нима и такава клевета са

разпространявали за него?

— Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ничка капчица, особено в

такова време — провлечено намекна Грирсън. — Е, време е да си вървя. Студено е

да стоим тук и да бъбрим. Довиждане, господин Броуди.

И преди Броуди да успее да каже нещо, Грирсън се оттегли с кротко

Страница 89

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сведена глава. Макар че цял трепереше от дългото стоене на студа, вътрешно той

се топлеше на огъня на приятно самодоволство. Той засия, като си спомни как нещо

трепваше в свирепия поглед на Броуди, когато добре наточените му стрели

попаднаха в целта, и се забавляваше при мисълта за дълбоката, тежка въздишка, изтръгнала се най-после от гърдите на Броуди под въздействието на тяхната

отрова. Той се закиска, като си представи как вечерта ще разказва в клуба за

тази случка; ще се пукат от смях, като я чуят. Отсега предвкусваше

удоволствието. А какво му пречеше да унизи този тапир? За какво се мислеше той, та толкова важничеше и се надуваше? И освен това кой нормален човек би изгонил

детето си като куче в такава нощ? Това бе причината за смъртта на детето. А

насмалко той бе убил и Мери, ако бяха верни слуховете. Какво ли не бе изпитала —

пневмония, родилна треска и бог знае що. Да, това беше скандално, макар че и тя…

Потънал в такива размисли, Грирсън се отдалечаваше, докато съвсем се

изгуби от погледа на Броуди.

Той гледаше след него, стиснал устните си в тънка, крива линия. Ето

какви са хората, мислеше той. Сега, когато положението му бе разклатено, те бяха

готови да хвърлят камъни по него, да го ритат, да го разкъсат на парчета. Но

само при мисълта за това той гордо се изправи. Кой казваше, че положението му е

разклатено? Нека тези, които мислеха така, почакаха малко — те щяха да видят.

След един-два месеца с цялата тази проклета история щеше да се свърши и само

смътно щяха да си спомнят за нея. Истинските му приятели, господата, големците в

окръга, можеха само да му съчувствуват и да го съжаляват. При спомена за това, което бе преживял, опънатите му устни леко потрепераха. През всичките тези

седмици, докато Мери бе в болницата и се колебаеше между живота и смъртта, той

бе останал твърд и непоколебим като скала, непреклонен в решението да се отрече