Unknown - i 3e0c0223816db71f

него, и в отчаянието си той остана потиснат и мълчалив, докато влакът не навлезе

в гара Сент Форт. Тук спътникът му стана и излезе от купето с думите:

— Има да пътуваме още много. Аз само ще сляза да видя дали не може да се

намери нещо за загрявка. Една капка ще ми стигне да стопля стомаха си.

След секунда обаче той се върна, за да успокои Денис:

— Ще се върна, няма да се бавя. Да не мислите, че ще ви оставя така. Ще

се върна и ще ви правя компания чак до Дънди.

След това слезе от влака.

Денис погледна часовника си и видя, че е седем и пет. Влакът нямаше —

закъснение. Като подаде глава от прозореца, Денис забеляза, че вятърът се е

засилил до крайна степен. Той поваляше слезлите на перона пътници, а тежкият

влак, макар че бе в покой, сякаш се люлееше на колелата си. Денис видя около

Макбийт група тласкани от вятъра хора, които крещяха:

— Не е ли опасно да продължим, кондукторе? — Каква буря! Ще издържи ли

влакът?

— Дали няма да излезе от релсите?

— Каква нощ, боже, спаси ни! Ами как ще минем по моста? По-добре да си

бях останал в къщи.

Стори му се, че неговият приятел Макбийт е разтревожен и сприхав; но

макар че той наистина се безпокоеше поради отговорността, която носеше за стоте

души във влака, в отговорите му звучеше невъзмутимото спокойствие и увереност на

служебно лице.

— Няма опасност, сигурни сте като у дома си, мадам.

— Буря ли е това? Та това е само лек ветрец. Засрамете се.

— Няма да излезе от релсите. След час ще бъдете в къщи с дъщеря си,

уважаема госпожо.

Денис го слушаше как отговаря с равен, спокоен глас и непроницаем вид.

Спокойствието му, види се, вдъхна пълна увереност на всички и като чуха

успокоителните думи, хората се пръснаха и влязоха в купетата си.

Страница 86

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Най-после на влака бе даден път и той пак потегли. В този момент Денис

забеляза фигурата на своя спътник, който се бореше с вятъра, опитвайки се да се

качи на последния вагон. Но в объркаността и бързината си старият овчар се

подхлъзна и се просна на перона. Влакът се отдалечаваше от него, старецът бе

безвъзвратно оставен на гарата; докато излизаха от нея, пред Денис при неясната

светлина на фенера се мярна за последен път смутеното, объркано и разстроено

лице на овчаря, изразяващо почти комично отчаяние. Влакът приближаваше към южния

край на Тейския мост, а Денис седеше в ъгъла и си мислеше с мрачна веселост, че

старецът положително ще закъснее за сватбата си на другата сутрин. Може би това

бе урок, предназначен за него. Да, той трябваше да си вземе бележка от това

странно чудновато съвпадение. Не биваше да закъснява за сватбата си с Мери във

вторник.

Влакът се носеше напред и в седем и половина достигна началото на моста.

Тук, преди да влезе в единичната линия, влакът намали хода пред сигналната

будка, за да може машинистът да поеме палката от стрелочника. Без тази процедура

влакът не можеше да продължи. Все още изпълнен с неприятни предчувствия, Денис

отново свали прозореца и се огледа да види всичко наред ли е. Бурята едва не му

отнесе главата, но на червената светлина, която падаше от машината, той различи

неясно прострелите се в далечината масивни подпори на моста — те приличаха на

колосален скелет на огромно стоманено влечуго, мощно и несъкрушимо. После

неочаквано той видя, че сигналистът слиза много внимателно по стъпалата на

будката си и с едната ръка здраво се задържа за перилото. Той подаде палката на

машиниста и след това отново се качи в кабинката си, но много трудно — бореше се

с вятъра, а последните няколко стъпала изкачи с помощта на колегата си, който му

подаде ръка отвътре.

Влакът отново тръгна и навлезе в моста. Денис вдигна прозореца и

спокойно седна на мястото си, но когато влакът мина покрай сигналната будка,

пред погледа му се мярнаха две бледи, ужасени лица, които го гледаха отвътре

като призраци, стрелнали се край него в мрака.

Бурята вилнееше с неукротима сила. Вятърът шибаше дъжда о стените на

вагоните, при което се вдигаше шум като от хиляди наковални, а мокрият сняг пак

зашляпа по прозорците и скри всичко от погледа. Влакът се клатеше и люлееше

върху релсите като пиян и въпреки че се движеше бавно и предпазливо, поради

яростните пориви на бурята човек изпитваше чувството, че се движи стремглаво

напред. Тъмнината, шумът на колелата, гневният напор на вятъра и грохотът на