Unknown - i 3e0c0223816db71f

никога не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно

спря на някаква крайпътна гара.

Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да

обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара вратата

на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в отсрещния ъгъл; от

дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода под него се образуваха

локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с парата миризма на алкохол —

течност, по-силна от дъждовната вода. Денис се вторачи в селянина и после каза

студено:

— Това купе е първа класа.

Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и

гръмогласно се изсекна.

— Хайде де — рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. —

Добре, че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа

класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет — разсмя

се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.

Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При

нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван спътник, но

сега го изгледа начумерено.

— Далеч ли ще пътувате? — попита най-после той.

— До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не,

не! Като казвам „прекрасния“, не говоря за красавиците на Дънди, а искам да кажа

прекрасния град Дънди — отговори селянинът и след това сериозно и точно

обяснение добави многозначително:

— Нямах време, знаете, да си купя билет.

Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това

до края на пътуването и се примири с тази мисъл.

— Как е времето? — попита той. — Виждате ми се мокър.

Страница 85

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро

средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите дрехи нищо

не са — ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в такава проклета нощ

като тая дори и на мен ми се не ще да съм по баирите.

Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста

глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла на

устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да изважда

лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.

Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как

е изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита дали

и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и изпадна в още

по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе произвел, старият

овчар продължи:

— Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом

на планините. А? — засмя се той и се плесна по бедрото. — Като заглавие на

песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град — и защо

мислите? Никога не бихте отгатнали. — Той се закикоти неудържимо и се задави от

дима.

— Може би сте получили някакво наследство? — предположи Денис.

— Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък

и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.

Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:

— И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм…

Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:

— Тръгнал съм в Дънди да се женя.

Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в

обяснения:

— Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме

очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми жена.

Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар че е ден за

почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.

Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно

чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в

тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си положение.

Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение, или бе

предупреждение за нерадостното му бъдеще.

Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй

жалък, както този сивобрад старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и

самоосъждане той започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно

неправилно чувство на потиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в