никога не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно
спря на някаква крайпътна гара.
Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да
обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара вратата
на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в отсрещния ъгъл; от
дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода под него се образуваха
локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с парата миризма на алкохол —
течност, по-силна от дъждовната вода. Денис се вторачи в селянина и после каза
студено:
— Това купе е първа класа.
Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и
гръмогласно се изсекна.
— Хайде де — рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. —
Добре, че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа
класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет — разсмя
се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.
Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При
нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван спътник, но
сега го изгледа начумерено.
— Далеч ли ще пътувате? — попита най-после той.
— До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не,
не! Като казвам „прекрасния“, не говоря за красавиците на Дънди, а искам да кажа
прекрасния град Дънди — отговори селянинът и след това сериозно и точно
обяснение добави многозначително:
— Нямах време, знаете, да си купя билет.
Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това
до края на пътуването и се примири с тази мисъл.
— Как е времето? — попита той. — Виждате ми се мокър.
Страница 85
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
— Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро
средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите дрехи нищо
не са — ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в такава проклета нощ
като тая дори и на мен ми се не ще да съм по баирите.
Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста
глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла на
устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да изважда
лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.
Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как
е изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита дали
и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и изпадна в още
по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе произвел, старият
овчар продължи:
— Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом
на планините. А? — засмя се той и се плесна по бедрото. — Като заглавие на
песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град — и защо
мислите? Никога не бихте отгатнали. — Той се закикоти неудържимо и се задави от
дима.
— Може би сте получили някакво наследство? — предположи Денис.
— Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък
и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.
Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:
— И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм…
Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:
— Тръгнал съм в Дънди да се женя.
Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в
обяснения:
— Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме
очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми жена.
Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар че е ден за
почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.
Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно
чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в
тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си положение.
Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение, или бе
предупреждение за нерадостното му бъдеще.
Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй
жалък, както този сивобрад старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и
самоосъждане той започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно
неправилно чувство на потиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в
Читать дальше