Unknown - i 3e0c0223816db71f

очисти цял поднос със салам и бял пудинг, изяде една порция кейк от овесени ядки

и пресуши чайника в собствената приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе

готова да угажда във всичко на Денис — той й беше симпатичен, както на повечето

хора, и когато пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му

подари голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне

в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му даде

силна, звучна целувка. „Добре е да имаш приятели“ — мислеше Денис с

благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и

крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за

Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би няма

да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис шеговито, той

чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува залива.

Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон

имаше само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до

пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го

опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее вечно.

Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине разстоянието за

един час — времето, което имаше на разположение.

Страница 82

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата

вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да затвърди

положението си при „Блейн енд къмпани“. Младият господин Блейн имаше голямо

влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис разбираше, че ако

го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата „Файндли“, победата беше

в ръцете му. Той се зае да обмисля едно остроумно, кратко слово, с което да

започне разговора утре. Вървейки по улицата, той чудесно декламираше речта си на

вятъра и празните улици и с безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с

изразителни жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да

порази младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически

подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение забеляза, че

ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От ниската палуба заливът с бялата

пяна, кипнала по гребените на оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и

по-страшен, отколкото от вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите

корабни въжета, с които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха

и плющяха под двойния напор на вятъра и отлива. Денис обаче бе свикнал с морето

и несмущаван от нищо, се присъедини към други трима пасажери, които, събрани на

носа, унило гледаха залива, сближени по-тясно от неприятното предчувствие за

опасност.

— Не ми харесва днес морето — обади се единият.

— Бурно е, може да направи пакост — рече другият.

— Вече съжалявам, че не послушах жена си и не останах в къщи — каза

третият, като направи слаб опит да се пошегува.

Денис ги окуражи:

— Мислите ли, че капитанът би тръгнал, ако не беше сигурен, че ще може

да мине? — искрено се удиви той. — Само пет мили има до отсреща — просто нищо.

След двадесет години ще можем да прескачаме такива канавки или да минаваме на

кокили през тях.

Тримата го изгледаха недоверчиво, но той се зае с тях и започна да се

шегува, да ги закача и само след пет минути спечели сърцата им. Те го признаха

за водач, тревожните им предчувствия се изпариха, а един от тях дори извади

плоско шишенце.

— Да пийнем по глътка, преди да тръгнем, а? — предложи той и смигна.

Това бе висш израз на добро настроение. Този, който черпеше, пръв вдигна

шишенцето, после другите двама отпиха скромно, както се полага на гости, а Денис

отказа.

— Така съм се натъпкал със салам, че се боя да не отиде за рибата —

поясни той с широк жест и изразителна гримаса към развълнуваното море, като

искаше да каже, че единственото му желание в живота е да задържи в себе си

превъзходното ядене, за което току-що бе платил.

Тримата се ухилиха възхитени; фактът, че този безгрижен и безстрашен

младеж можеше да се разболее от морска болест, както той бе намекнал, им се видя

много смешен и отново ги изпълни с чувство за собственото им достойнство. А