Unknown - i 3e0c0223816db71f

вървеше, тежките й дървени обуща хлопаха. Тя бе дошла да види здрави и читави ли

са добичетата и тръгна между тях, галеше ги по вратовете, потупваше ги по

страните и им говореше одобрително:

— Е, госпожо Пенси — мърмореше тя. — Ела насам, Дейзи! Помръдни се,

Бела! Стани, хайде! Хайде! Хайде, мила! Божке, каква нощ! Каква хала! Не се

тревожете, милички, бъдете спокойни! Здрав покрив имате над главите, не бойте

се. Ще ви…

Изведнъж тя вдигна глава и се ослуша. Стори й се, че чу в обора тих,

жаловит плач. Но тя бе стара и глуха, в ушите й кънтеше ураганът, та реши, че се

е излъгала и понечи да се обърне, за да продължи заниманието си, когато още

веднъж — този път ясно — чу слабия печален стон.

— Господи помилуй! Какво… какво е това? Чувам нещо, бога ми… нещо… като

че ли дете плаче.

С трепереща ръка тя наведе фенера и се заозърта наоколо в тъмнината,

после се стъписа поразена, невярваща на очите си.

— Боже, спаси ни! — извика тя. — Та това е бебе и майка! Пресвета дево,

тя е мъртва. Ох, каква нощ, каква нощ! Какво доживях да видя.

Страница 80

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Тя мигом сложи фенера на пода и коленичи със старческите си крака до

Мери. Без изтънчена нежност — грубите й ръце се заловиха за работа с ловките и

опитни движения на свързана със земята жена, за която природата е отворена

книга. Бързо, но без суматоха тя скъса пълната връв и загърна детето с края на

топлия си шал. После се зае с майката и с изкуствен натиск незабавно изкара

плацентата и спря кръвотечението. Докато работеше, не преставаше да говори на

себе си:

— Де се е чуло и видяло такова нещо! Едва не е умряла, горката! Пък

каква е млада и хубава! Ще се погрижа за нея. Сега е по-добре. Защо ли пък не е

дошла в къщи? Щях да я прибера. Ама виж ти, божа работа е това, дето излязох да

видя добичетата.

Тя потупа Мери по ръцете, потърка бузите й, покри я със свободната част

на шала, в който бе завито детето, и бързо излезе.

Като се върна в уютната кухня, тя извика на сина си, седнал край

огнището, в което пращеше голям пън:

— Бързо, синко! Бягай като хала до Ливънфорд за доктор! Доведи го,

каквото и да става! В обора има болна жена. Бягай, за бога, и не разпитвай!

Животът й виси на косъм!

Синът й се втренчи в нея недоумяващ.

— Какво — попита той тъпо, — в нашия обор ли?

— Да — извика тя, — избягала е от бурята. Ако не бързаш, ще умре… Бягай!

Бягай за помощ!

Той стана все още объркан и заоблича палтото си.

— Ето ти тебе работа! — мърмореше той. — В нашия обор. Какво й е, а?

— Не е твоя работа! — кипна старата. — Махай се веднага! Не запрягай

коня! Тичай с все сила!

Тя го изтика през вратата и като се убеди, че е тръгнал, взе една

тенджерка, наля в нея мляко от едно гърне, оставено на шкафа, и бързо го сгря на

огъня. После сне одеялото от леглото си в кухнята и пак хукна към обора с

одеялото в една ръка и топлото мляко в другата. Зави Мери добре в одеялото и

като повдигна внимателно главата й, с мъка наля няколко капки от топлото мляко

между посинелите й устни. Тя поклати глава в знак на съмнение.

— Страх ме е да я бутна — прошепна старицата. — Съвсем е загазила.

Като пое новороденото на ръце, тя го отнесе в топлата кухня и се върна с

чиста влажна кърпа и още едно одеяло за Мери.

— Ето, милата ми, сега ще се стоплиш — шепнеше тя, докато завиваше

отпуснатото й тяло с второто одеяло.

После нежно изтри с кърпата втвърдената кал по бялото й студено лице.

Беше направила всичко възможно и сега, клекнала край Мери, чакаше търпеливо, без

да вдигне поглед от нея, разтриваше от време на време безжизнените й ръце,

гледаше студеното й чело. В това положение тя остана близо цял час.

Най-после вратата се отвори, един мъж влезе в обора, а с него нахълта

вятър и дъжд.

— Слава богу, дойдохте, докторе! — възкликна старицата. — Боях се, че

няма да дойдете.

— Какво се е случило? — рязко попита докторът и пристъпи към нея.

Тя му обясни с няколко думи. Докторът само поклати глава и приведе

високото си слабо тяло над легналата на пода жена. Доктор Ренуик беше млад

човек, вещ в работата си, и тъй като бе нов в Ливънфорд и гореше от желание да

си създаде клиентела, се реши да тръгне пеш в такава нощ, докато другите двама

лекари, повикани преди него, отказаха. Той погледна бледното, хлътнало лице на

Мери и напипа слабия й неравномерен пулс. Докато той гледаше с невъзмутимо