Unknown - i 3e0c0223816db71f

животно. Но за да се отърве от тресавището, тя бе използувала последните жалки

остатъци от силите си и сега, макар че беше на твърда земя на не повече от

петдесет ярда от къщата, разбра, че никога няма да се добере до нея. Тя се

отказа да се бори и като заплака тихо, легна на земята отчаяна и отпуснала

безсилните си крайници, а връз нея отново се заизлива дъжд. Но както лежеше, до

нея достигна през бурята тихо мучене на крави. След малко пак чу същия звук и

Страница 79

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

като погледна надясно, различи смътно в мрака тъмните очертания на някаква ниска

постройка. Всред мътната мъгла, забулила съзнанието й, се появи мисълта, че пред

нея има някакво убежище. Тя се надигна, с последни, трескави усилия се дотътри

до сайванта и се строполи в безсъзнание на пода.

Подслонът, до който се добра, беше мизерна дворна постройка — жалкият

обор на малката ферма. Беше построена от дебели кирпичи, пролуките между които

бяха грижливо затъкнати с мъх; ето защо вътре беше топло, а тъй като оборът бе

твърде нисък и студеният вятър минаваше безпрепятствено над него, той бе

избягнал и яростта на урагана. Въздухът вътре бе изпълнен със смесен дъх на

слама и тор и приятния мирис на самите животни. Три млечни крави стояха пред

яслите си и помръдваха с леки кротки движения; самите те почти не се виждаха, само светлите им вимета слабо се белееха в мрачината. Големите им тъжни очи,

привикнали с тъмното, гледаха умно и плахо необикновеното човешко същество,

което лежеше на пода почти без да диша. Сетне, като видяха, че е неподвижно и

безвредно, те равнодушно обърнаха глави и пак запреживяха спокойно, движейки

безшумно челюстите си.

Мери остана да лежи в блажена самозабрава не повече от няколко мига.

Силен пристъп на болки й върна съзнанието. Болките я заливаха като вълни. Те

започнаха от гърба, разпростряха се около цялото й тяло, спуснаха се надолу по

вътрешната страна на бедрата, засилваха се бавно, но застрашително, докато

постепенно преминаха в нетърпима криза. После изведнъж болките я напуснаха —

вяла, изтощена и безпомощна.

През цялото си трагично странствуване тя бе търпяла тези болки. Но сега

те станаха непоносими и легнала сред нечистотията в обора, тя страдаше със

склопени очи. Беше разперила отслабналите си ръце и крака, тялото й, което Денис

бе нарекъл свой олтар, лежеше в изпущащия пара тор, оваляно в засъхнала кал.

Болезнени стонове се чуваха измежду стиснатите й зъби; капки студена пот оросиха

челото й и бавно се застичаха по спуснатите клепачи; чертите й, обезобразени от

тинята и разкривени от непоносимите мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш

изпущаха лъчи, които се бяха събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и

ограждаха като ореол умореното й лице.

Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, — а самите пристъпи

— по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия пристъп бе

цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите си, пронизваше я с

нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв. Виковете й се сливаха с воя

на нестихващия вятър. Всичко, което бе претърпяла, беше нищо в сравнение със

сегашните й мъки. Тялото й немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се

смесваше с потта и с мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна

зовеше бога, Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се

надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя лежеше

изоставена от всички, но накрая, когато вече не би могла да преживее още един

пристъп, вятърът зави с най-силните си и пискливи тонове и сред разгара на

бурята Мери роди син.

Докато отминаха последните мъки, Мери беше в съзнание. Сетне, когато

всичко свърши и нямаше болки, потъна в дълбокия кладенец на забравата.

Детето беше дребно, хилаво, недоносено. Свързано все още с

безчувствената си майка, то се залавяше с малките си пръстчета за нея или за

празното пространство. Главицата му се люшкаше на тънкото вратле. То лежеше до

майка си и едва дишаше, а тя постепенно губеше кръв и бавно побеляваше. Но ето

то изплака на пресекулки със слаб глас. Като че в отговор на този зов вратата на

обора бавно се отвори и мъждивата светлина на един фенер проникна в мрака. Влезе

една старица. Главата и раменете й бяха загърнати с дебел кариран шал; като