Unknown - i 3e0c0223816db71f

поправя път сред водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го

направляват в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката, когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби равновесие и

яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и лявата й длан се надяна

на острия като кама връх на един нисък счупен елов клон, който стърчеше

хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг ръката й остана прикована към

дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се изправи на крака.

Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от

гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна, опипваше

пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в ударената страна и

непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка на костите си, с мокра

коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, — пропита с дъждовна вода, тя

се луташе из гората всред мрака. Падаше и ставаше, олюляваше се назад и политаше

напред под такта на безумната музика на урагана, който ревеше между дърветата.

Като че самият адски шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше

движенията й с фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около

изтръгващите се с трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си

да избяга от тази препречила пътя й гора.

Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви

живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха и

тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното, поривисто

дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из гората. Те

шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и детето й, ревяха

силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки звук наоколо й бе за нея

непонятната и несвързана реч на тези въображаеми същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я заобикалят, че е сама, изоставена,

забравена в гората, но залитайки напред, умът й отново се помрачаваше, забулен

от виденията на страха. Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума

си, тя се спря в няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната

— тънък сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята

го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг — после той бе забулен от

пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително фучеше насреща

й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на елите. Беше извън

гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна сляпо напред, за да избяга

от гората и от бъбривите същества. Беше загубила не само пътя, но и всяко

чувство за ориентация и като се влачеше и препъваше, само инстинктът за бягство

я тласкаше напред неизвестно накъде. Сега вятърът й помагаше, правеше краката й

по-леки, удължаваше уморените й крачки. Намираше се в някакво поле и дългата

Страница 77

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

мокра трева я шибаше по краката, докато се придвижваше напред по меката морава.

Това бе необработена земя, защото Мери минаваше между гъсталаци от папрат,

подхлъзваше се и се препъваше от полузарити в земята, обрасли с мъх валуни, а

къпини драскаха краката й; но сега тя не можеше да мисли логично и не се спря, за да определи местонахождението си по характера на местността, през която

минаваше.

После изведнъж сред шума Мери долови дълбок, звучен напев и докато тя

напредваше, той се засилваше, прераствайки в шум на бързи води. Бучеше широка

река, придошла и така изпълнила коритото си с мътни води, че лудешкият им бяг

звучеше в Мерините уши като екот на огромен водопад. С всяка измината крачка

грохотът ставаше все по-силен, докато започна да й се струва, че реката, пълна с

отломки, домъкнати от планините, напредва застрашително към нея, понесла

невидимо в кипящите си води стобори и плетища, останките на не един мост, цели

трупи и телата на мъртви овце и говеда.

Мери бе вече на брега, когато разбра, че това е Ливън; същият Ливън,

който й бе пял така нежно с веселия си ромон, Ливън, който бе разгарял

опиянението им — нейното и на Денис — и лъкатушейки край тях, ги бе накарал с

песента си да се обичат. Сега, подобно на Мери, той се бе изменил до

неузнаваемост. Луната все още бе забулена и Мери не виждаше нищо, но както

стоеше уплашена и заслушана на високия открит бряг, в момент на крайно отчаяние