Unknown - i 3e0c0223816db71f

Мери остана там, където бе паднала. Чувствуваше се пребита, защото при

последния, жесток тласък на Броуди бе паднала по лице, върху острия чакъл, с

който бе покрит дворът. Дъждовните капки се забиваха болезнено като игли в леко

облеченото й тяло и плющяха по повърхността на локвата, в която лежеше. Тя вече

беше мокра до кости, но в момента влагата на просмуканите й с вода дрехи само я

освежаваше и разхлаждаше изгарящата я треска. От ужасния поглед на баща си тя бе

заключила, че той положително ще я убие и сега, макар че ожуленото й натъртено

тяло още гореше, чувството, че е спасена, изпълни душата й и превърна ужаса в

облекчение и успокоение. Бяха я изхвърлили позорно, но беше жива, напуснала бе

завинаги един дом, превърнал се напоследък в ненавистен затвор за нея; тя събра

последните си сили и смело съсредоточи ума си върху бъдещето.

Въпреки страшния безпорядък в мислите й тя си даде сметка, че от Денис я

делят може би шестдесет мили; около нея бушуваше незапомнена досега буря; тя

нямаше нито палто, нито шапка, нито достатъчно облекло, нито пари; но сега имаше

Страница 75

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

смелост. Мери твърдо стисна мокрите си устни, опитвайки се без страх да прецени

положението си. Беше изправена пред два избора: единия да се помъчи да стигне до

къщичката в Гаршейк, а другия — да отиде при майката на Денис в Дарок.

До Гаршейк имаше дванадесет мили, а тя знаеше само, че къщичката

наричаха Розов хълм, но нямаше представа къде се намира тя; освен това, дори ако

успееше да се добере до нея, щеше да бъде сама, без пукната пара, без ядене;

сега разбра, че й е нужна някаква подкрепа. Ето защо Мери се отказа от всяка, мисъл да търси Розовия хълм и по необходимост се спря на другата идея. Трябва да

отиде при майката на Денис! Тя поне ще й даде убежище, докато се върне Денис.

Майка му не ще й откаже това. Насърчена, тя си спомни, че веднъж Денис й беше

казал: „Ако се случи най-лошото, можеш да отидеш при майка ми.“ Така и щеше да

направи! Така трябваше да направи! За да отиде до Дарок, бе принудена да върви.

Не си спомняше в събота вечер да имаше някакъв влак — от Ливънфорд за Дарок, пък

дори и да имаше, тя нито знаеше в колко часа тръгва, нито имаше пари за билет.

Следователно трябваше да поеме някой от двата пътя за Дарок. Единият бе главната

съобщителна артерия между двете селища, широк, главен път, близо пет мили,

другият бе тесен, пуст път, който минаваше направо през полето, стесняваше се ту

като алея, ту като пътечка, но не обикаляше и не извиваше из окрайнините на

двата града и беше почти с две мили по-къс от другия. Силите й бяха толкова

недостатъчни и мъките толкова големи, че тя реши да хване втория път, защото

разстоянието беше по-малко. Смяташе, че би могла да извърви три мили.

Просната на земята и защитена от високата стена — на двора, Мери не бе

преценила пълната сила на бурята, която всъщност бе най-страшната буря,

опустошавала Шотландия от един век насам. Вятърът идваше от югозапад и фучеше с

нечувана бързина от шестдесет мили в час. В града само нуждата бе принудила

някои да излязат, а от тях само най-решителните оставаха навън повече от няколко

секунди. Плочи, вдигнати от покривите на къщите, летяха надолу във въздуха с

устрема и смъртоносната сила на гилотина. Цели глинени тръби, изтръгнати от

комините, профучаваха във въздуха и се пръсваха върху настилката. Голямото

дебело стъкло на витрината на Строителната организация се разхвърча на парчета

като сух пергамент — само от силата на вятъра. Сред рева на урагана

непрекъснато, като от оръдейна стрелба, долитаха трясъци от падащи на улицата

предмети. В Нютаун бурята проби фронтона на една новопостроена къща и вятърът, забивайки се като клин, откърти покрива й го вдигна. Целият покрив хвръкна —

двете му половини, разперени като криле на зареяла се във въздуха птица, но

най-после вятърът престана да го държи и той потъна като олово в черните води на

делтата, след като бе изминал цели триста ярда. В ниските части на града

неспирният дъжд причини такова наводнение, че цели квартали останаха под водата; тук-там стърчаха къщи, като самотни сгради, извисени над необикновена лагуна, а

пороят се втурваше около тях, процеждаше се през стените, нахлуваше през вратите

и прозорците и изцяло заливаше долните етажи.

Мълниите, които беснееха над цялата околност, извикаха недотам