Unknown - i 3e0c0223816db71f

като хиена?

Госпожа Броуди не отговори, а продължаваше да се клати истерично на

горния край на стълбата.

— Какво се мотаеш там? Да не си полудяла? — ревна Броуди. — Да не би

гръмотевиците да са ти взели ума, та седиш там като пияна?

Тя пак не продума и тогава, като я гледаше как се държи, през ума му

мина, че се е случило някакво голямо нещастие.

— Какво има? — грубо извика той. — Да не би Неси?… Да не я е ударил

гръм? Зле ли е?

Мама обезумяла поклати цялото си тяло в знак на отрицание — катастрофата

беше по-голяма.

Страница 73

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Не! Не! — едва изрече госпожа Броуди. — Тя… Тя!

Мама насочи обвинително ръка към Мери. У нея нямаше и помен от желание

да я защити. В това страшно нещастие ужасът и от Броуди беше така безграничен, че единственият импулс у нея бе да отхвърли от себе си всяка отговорност, всяка

връзка с престъплението. Тя на всяка цена трябваше да се защити от всяко подобно

обвинение.

— За последен път те питам какво има? — фучеше Броуди. — Казвай или, ей

богу, ще ви смажа и двете!

— Вината не е моя — каза раболепно госпожа Броуди, бранейки се все още

от непроизнесеното обвинение. — Винаги съм я възпитавала като добра християнка.

Това е от вродената й лошотия.

Сетне, като съзна, че трябва да каже, за да не бъде бита, тя изпъна

тялото си колкото можеше, отхвърли глава назад и изхлипа, като че произнасянето

на всяка дума й струваше непоносими мъки:

— Щом искаш да знаеш, тя… тя ще има дете.

Мери се вцепени и кръвта се оттегли от лицето й.

Майка й, подобна на Юда, я предаде. Тя бе изгубена, в капан — баща й

отдолу, а майка й отгоре.

Внушителната осанка на Броуди сякаш постепенно се смали; във войнствения

му оглед се появи незабележима почуда и той се втренчи в Мери объркан.

— Ка… какво? — заекна Броуди.

Недоумяващ, той вдигна очи към Мама, видя, че тя е като смахната, и пак

погледна Мери. Той се забави, докато умът му се бореше с невероятната новина, без да може да вникне в нея. Ненадейно Броуди кресна:

— Ела тук!

Мери се подчини. Струваше й се, че с всяка стъпка, която прави, слиза

към собствения си гроб. Броуди грубо я сграбчи за ръката и я огледа от глава до

пети. Чувство на отвращение премина през него.

— Боже мой! — каза той тихичко. — Боже мой!

— Струва ми се, че е вярно! Вярно ли е? — дрезгаво извика той.

От срам езикът на Мери бе онемял в устата. Като все още я държеше за

ръка, той я разтърси безмилостно, после я пусна внезапно и я остави да се

строполи тежко на пода.

— Бременна ли си? Отговаряй бързо или ще ти счупя главата! — изкрещя

той.

Когато тя му каза, Броуди помисли, че сигурно ще я убие. Той стоеше и я

гледаше, като че бе усойница, която го е ухапала. Вдигна ръка, готов да я удари, да й пръсне черепа с един удар на железния си юмрук, с един удар да заличи

нейното падение и своя позор. Искаше му се да я удря, да я тъпче, да я мачка с

токовете на тежките си обувки, докато тя се превърне в безформена кървава маса.

Животинска ярост бушуваше в него. Тя бе окаляла името му. Името Броуди! Беше го

захвърлила в тинята на позора. Целият град ще се забавлява с това. Той вече

виждаше подхилкванията, многозначителните кимвания, насмешките, когато ще мине

по Хай стрийт; чуваше как по площада Крос се носят подигравателни думи и

полузаглушен ироничен смях. Свършено беше с положението, което си бе създал и се

стараеше да затвърди още повече; името му, репутацията му щяха да рухнат, а той

самият трябваше да тъне в земята от срам само заради това нищожество, което

лежеше, плачейки в краката му. Но той не я удари. Силата на вълнуващите го

чувства прегоря в жар, която тласна гнева му в друг път — по-сложен и по-опасен.

Той щеше да й даде да разбере, но по друг начин. Броуди намери остроумно

средство, за да защити честта си! Да! За бога, той щеше да покаже на всички как

се справя с такова положение. Ще видят те как ще постъпи той. Сега тя не е

негова дъщеря. Той ще я изгони от къщи като опетнена.

Изведнъж друго отвратително подозрение се загнезди в ума му, подозрение,

което премина в погнуса; колкото повече размисляше върху него, толкова

по-определена форма вземаше то. Той бутна Мери с огромната си тежка обувка.

— Кой е мъжът? — изсъска той. — Фойл ли беше?

От погледа й Броуди разбра, че е прав. За втори път този омразен младок,

това парвеню, му нанасяше съкрушителен удар, сега по-страшен от първия. Да беше