Unknown - i 3e0c0223816db71f

Никога досега не беше мислила с такава обич за детето си. По-рано

понякога бе го ненавиждала като част от собственото си презряно тяло, но сега я

обзе непреодолимо желание да го види живо. Ако умреше тя, щеше да умре и то. Тя

си представи как живото бебе, заключено в удавеното й, плаващо към морето тяло, постепенно престава да шава в затвора на безжизнената й плът. Мери отправи

безмълвна молитва: искаше да живее — да живее, за да даде живот и на детето.

Беше достигнала до място, където набъбналата река, излязла от бреговете,

бе наводнила съседните поля. Мери вече чувствуваше, че вляво от нея водата е

по-спокойна и с последните си нищожни сили се помъчи да се насочи нататък. Тя

правеше опит след опит да се измъкне от главното течение, но то я връщаше

обратно. Почти беше изгубила всяка надежда, когато при един остър завой на

реката силен водовъртеж внезапно отклони дънера от пътя му и Мери заплава към

място, където нямаше вълни, нямаше водовъртежи, нямаше бързей. Остави пъна да се

носи по течението, докато спре; после трепереща отпусна крака. Те докоснаха

дъното и тя се изправи, потънала до кръста във вода. Тежестта на водата и

вкочаненото й тяло почти не й даваха възможност да се движи, но все пак

сантиметър по сантиметър тя се отдалечаваше бавно от шума на реката. Най-после

стъпи на твърда земя. Огледа се. За голяма нейна радост сред непрогледния мрак

видя светлина. Тази светлинка беше като божествен балсам, разлян неочаквано

върху всичките й рани. Струваше и се, че години наред се е движила в свят от

мрачни призраци, дебната на всяка крачка от тъмна неизвестност и невидими

опасности, които можеха да я погубят. Малката неподвижна светлинка блещукаше

спокойно и в този слаб проблясък Мери намери утеха и успокоение. Спомни си, че

тук някъде имаше малък самотен чифлик. Който и да живееше в него, не би отказал

да я приюти при ужасното й състояние и в такава ужасна нощ. Сгърчила се от студ, тя се отправи към светлината.

Сега вървеше едва-едва. В долната част на корема усещаше огромна тежест,

която като че я теглеше към земята; при всяко движение я разкъсваше остра болка.

Приведена почти одве, тя упорито вървеше напред. Светлината беше толкова близко, а пък колкото повече вървеше, тя сякаш толкова повече се отдалечаваше от нея.

Краката й затъваха дълбоко в подгизналата почва; с големи усилия тя успяваше да

ги изтегли и с всяка крачка тя като че все по-дълбоко затъваше в мочурището,

което трябваше да прекоси. Все пак Мери вървеше, затъвайки все повече и повече в

тресавището; по едно време нагази в каша от вода и кал, която стигна до коленете

й. Едната й обувка залепна в тинята, измъкна се от краката й и тя не можа да я

извади. Кожата й, побеляла от продължителното стоене във водата, сега беше

оплескана и смазана с кал. Останките от облеклото й се влачеха след нея окаляни

и разкъсани на парцали.

Най-после започна да й се струва, че макар и бавно напредва и все повече

се приближава към светлината; в този миг, като направи крачка напред, тя не

усети твърда почва под краката си. Започна да потъва в тресавището. Запищя.

Топлата тинеста кал я теглеше за краката с мека настойчивост, привличайки я

надолу в прегръдките си. Не можеше да извади нито единия, нито другия си крак, а

при усилията й да се измъкне, от блатото заизскачаха мехури с вонящ газ, който я

задушаваше. Мери потъваше все по-дълбоко. Помисли, че се бе спасила от чистата

смърт в студената вода на реката, за да загине тук, както й се полага. Тази тиня

бе по-подходящ саван за нея от чистата вода на планинските потоци. Съдено било

скверното й тяло да гние в развала и разлагайки се, да стане накрая част от нея.

Да преодолее опасности като тези, които преживя тази нощ, и да не може да се

спаси, когато помощта беше толкова близо! — тази мисъл я вбеси. С нечовешки

усилия тя се опита да се закрепи. Извика и се хвърли напред, като се вкопчваше

бясно в мъха, който растеше по повърхността на тресавището. Лепкавият мъх почти

не представляваше опора, но тя с такава ярост се залавяше за него с разперените

си пръсти, че с последни, свръхчовешки усилия успя да се измъкне благодарение

само на ръцете си. Дишайки тежко, тя довлече тялото си до по-здрава почва в

тресавището и се просна окончателно изтощена. Вече не бе в състояние да върви и

затова след кратка почивка бавно запълзя напред на четири крака като ранено