Unknown - i 3e0c0223816db71f

Денис ги насърчаваше, като с готовност се приспособяваше към тяхната среда и с

такова въодушевление им разказваше анекдоти, че те почти не забелязаха нито кога

потеглиха, нито голямото вълнение в залива. Единият бе позеленял, а другият

преглъщаше, като че му се гадеше, но те по-скоро биха умрели, отколкото да се

изложат в очите на този млад Хектор, който тъкмо бе стигнал до най-интересното

място в петия анекдот — за ирландеца, който скроил чудесен номер на англичанина

и шотландеца при крайно комични и неудобни обстоятелства.

Останалите няколко пасажера бяха по-неспокойни и се притискаха един в

друг, когато фериботът подскачаше като черупка в бурните води. Те се стискаха за

стойките, лягаха на палубата или повръщаха, без да се стесняват, а наситеният с

водни пръски вятър виеше между корабните въжета, яростните шумящи вълни се

разбиваха над ниската преграда и покриваха палубата с воден пласт, който се

стичаше ту на едната, ту на другата страна при всяко наклоняване на кораба.

Най-после приближиха Бърнтисленд, големите вълни останаха зад тях и след

дълги маневри корабът бе закотвен. Капитанът на малкия съд слезе от мостика; от

мушамата му се стичаше вода. Денис го чу да казва:

— Не съжалявам, че пристигнахме. Дяволско време! По-лошо пътуване никога

не сме имали.

Пътниците заслизаха бързо, но някои се чувствуваха толкова зле, че се

наложи да ги отнесат от кораба до вълнолома, където малката геройска група се

сбогуваше с Денис.

— Нима няма да продължите по-нататък? — попита Денис.

— Ами! — отговори един от всичките и погледна към облаците. — Слава

богу, ние всички сме момчета от Бърнтисленд и скоро няма да правим такава

разходка до Единбург. След тая буря в морето у дома ще бъде много добре.

Страница 83

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Те тържествено се ръкуваха с Денис и чувствуваха, че никога няма да го

забравят. Дълго след това щяха да повтарят помежду си: „Ех, че момче беше онова, дето премина с нас залива в бурята! Пет пари не даваше за нищо!“

Когато си тръгнаха, Денис се запъти към гарата. Влакът за Дънди, който

имаше връзка с парахода за Грантон и тръгваше в пет часа и двадесет и седем

минути, беше вече на гарата и тъй като сега часът бе пет и двадесет, Денис

излезе на перона и занаднича през прозорците, за да си намери свободно купе в

трета класа. Оказа се, че броят на пътниците е по-голям, отколкото би могло да

се очаква в такова време, и Денис мина покрай целия влак чак до локомотива, без

да намери свободно място. До локомотива стоеше кондукторът и разговаряше с

машиниста. Денис позна кондуктора, с когото той, с присъщата си общителност, се

бе сприятелил при едно предишно пътуване, и пристъпи към него.

— Как сте, Дейви Макбийт? — каза той. Кондукторът обърна глава и след

като един миг го гледа в недоумение, очите му светнаха.

— Я виж! Та това сте вие, господин Фойл! — сърдечно възкликна той. — Не

можах да ви позная изведнъж.

— В Донигол други като мене няма — ухили се Денис.

— И към вас ли е такова времето? — попита Макбийт. — Ние с Митчел — той

посочи машиниста — тъкмо говорехме за бурята; вятърът ни плаши. Духа в опасна

посока.

— Нима може да върне назад стария пухтящ змей? — засмя се Денис.

Митчел неодобрително поклати глава.

— Това съвсем не е за смях — рече той и погледът му изразяваше нещо

повече от думите.

После, като се обърна към другаря си в кабината, попита:

— Как е монометърът, Джон?

Появи се черното лице на огняря, чиято усмивка разкри белите му зъби.

— Пара има да стигнем до Абърдийн, та дори отвъд, ако искаш — каза той.

— Няма нужда да отиваме до Абърдийн! Дано с теб, Джон Маршал, стигнем до

Дънди — сухо отвърна машинистът.

— Как мислиш, локомотивът ще издържи ли? — сериозно запита Макбийт,

забравил за минута Денис.

— Не мога да кажа, но ще разберем това, и то много скоро — тайнствено

отговори Митчел.

— Каква е тази загадка? — попита Денис, като гледаше ту единия, ту

другия.

Ухилената физиономия на огняря се появи на вратата на пещта, а

отраженията от пламъците играеха по черното му, лъснало лице.

— Боят се нещо за моста — гръмко се засмя той, като продължаваше да

гребе с лопатата. — Не знаят още какво значи стомана и цимент.

— Я се пръждосвай — гневно викна Митчел. — Мостът е дълъг цели две мили,

а проклетият вятър духа точно срещу него и се е разбеснял като триста дяволи.